Между два разговора (Седмица) 1968 По-малко говори, по-малко говори и ако можеш, истината само! Ти – син на синове и дъщери, понесъл дълъг дълг на свойто рамо. Бъди с уста от мълчаливо злато и с неподкупно предани очи. …Това бе казал някога баща ти, преди завинаги да замълчи – приготвен за последното голямо пътуване… Не си ли като него ти роден едничка дума да намериш само и да я завещаеш в някой ден на този, който подир теб остава, на всички синове и дъщери, след тебе идващи… Но дотогава по-малко говори.	Между два разговора (Телеграма) 1977 На Веселин Тачев По-малко говори, по-малко говори и ако можеш – истината само! Ти – син на синове и дъщери, понесъл дълъг дълг на свойто рамо. Бъди с уста от мълчаливо злато и с неподкупно предани очи – това бе казал някога баща ти, преди завинаги да замълчи. Нима не е призвание голямо? Не си ли като него ти роден едничка дума да намериш само и да я завещаеш в някой ден на този, който подир теб остава, на всички синове и дъщери, след тебе идващи… Но дотогава по-малко говори.
Между два разговора (Седмоднев) 1987 На Веселин Тачев По-малко говори, по-малко говори и ако можеш – истината само! Ти – син на синове и дъщери, понесъл дълъг дълг на свойто рамо. Бъди с уста от мълчаливо злато и с неподкупно предани очи – това бе казал някога баща ти, преди завинаги да замълчи. Нима не е призвание голямо? Не си ли като него ти роден едничка дума да намериш само и да я завещаеш в някой ден на този, който подир теб остава, на всички синове и дъщери, след тебе идващи? Но дотогава по-малко говори.	Между два разговора с В. Т. (Стихове и междустишия) – 1995 По-малко говори, по-малко говори и ако можеш – истината само! Ти – син на синове и дъщери, понесъл дълъг дълг на свойто рамо. Бъди с уста от мълчаливо злато и с неподкупно предани очи – преди завинаги да замълчи. Не си ли като него ти роден едничка дума да оставиш някой ден на онзи, който подир теб остава, на всички синове и дъщери, след тебе идващи? Но дотогава по-малко говори!
Между два разговора с Веселин Тачев (Дърво на хълма) – 2001 По-малко говори, по-малко говори и ако можеш – истината само! Ти – син на синове и дъщери, понесъл дълъг дълг на свойто рамо. Бъди с уста от мълчаливо злато и с неподкупно вгледани очи – преди завинаги да замълчи. Не си ли като него ти роден едничка дума да оставиш някой ден на онзи, който подир теб остава, на всички синове и дъщери, след тебе идващи? Но дотогава по-малко говори!

При втората редакция запетаята във втория стих (и ако можеш, истината само!) след и ако можеш е заменена с тире (и ако можеш – истината само!)  – така стихът звучи по-категорично, нетърпящо възражение, докато запетаята придава известна мекота и по-скоро препоръчително изпълнение на изказването след нея, отколкото да задължава някого да бъде искрен. Самият стих изглежда разделен на две относително самостоятелни части (и ако можеш, съдържаща в себе си намек за условност, т. е. не-задължителност и истината само – израз, който имплицитно изразява категорията повелително наклонение). Тази промяна се запазва и във всички останали редакции на творбата.

Отново ще споменем, че и самото заглавие търпи развитие – от „Между два разговора” (1968 г.) през „Между два разговора” с посвещението на Веселин Тачев (1977 и 1987) до „въвличането” на този, на когото е посветено, в самата творба – „Между два разговора с В. Т.” (1995 г.) и „Между два разговора с Веселин Тачев” (2001 г.).

Бъди с уста от мълчаливо злато
и с неподкупно предани очи.
… Това бе казал
някога баща ти,
преди завинаги да замълчи –
приготвен за последното голямо
пътуване…

( Седмица 1968 )

Бъди с уста от мълчаливо злато
и с неподкупно предани очи –
това бе казал някога баща ти,
преди завинаги да замълчи.

(I редакция – „Телеграма”)

Както се вижда, единствено в „Седмица” първите два стиха на втората строфа оформят изречение, чийто край поставя точката, последвана от многоточие. Във всички останали варианти на мястото на точката има тире. Самият акт на поставяне на точката е категоричен белег за завършеност и цялостност на мисълта и оттам – на изказа. Многоточието пред Това бе казал е по-скоро глътка въздух, пауза, чрез която се засилва впечатлението от завета на бащата; пауза, която обособява и леко изолира вече казаното; пауза, изчакваща смисъла на произнесеното да стигне до реципиента, за да бъде проследена/регистрирана и неговата реакция. В същото време многоточието може да се възприеме и като многоточие въздишка, доколкото то въвежда и рамкира спомена за вече починалия. При следващите редакции, в които тирето измества категоричността на точката в

Бъди с уста от мълчаливо злато
и с неподкупно предани очи –
това бе казал някога баща ти,

автоматично акцентът пада върху втората половина на изречението и по-точно върху показателното местоимение това, чрез което повторно се набляга на предходния израз.

Най-видимата редакция на Ив. Цанев е съкращаването на втората строфа още в първата редакция в „Телеграма” с цели два стиха (приготвен за последното голямо / пътуване…), решение, което той не променя в нито един от следващите варианти на стихотворението. По този начин чрез лаконичността се постига и по-голяма изразителност. Точката след завинаги да замълчи придава на израза повече експресивност, повече драматичност, докато тирето в първия вариант на стихотворението служи за утвърждаване на израза преди завинаги да замълчи или предлага два варианта на едно и също случване на прага на смъртта.

Въпреки това изборът между стиховете преди завинаги да замълчи и приготвен за последното голямо пътуване… в полза на първия, отново въвлича в търсенията на Цанев на категоричността на случващото се, въпреки че смъртта е достатъчно категорична като физическо финализиране на човешкото битие. Двукратното присъствие на префикса за- (за-винаги, за-мълчи) засилва усещането за окончателна завършеност на физическото съществуване, привличайки акцента върху себе си със своето повторение, а лексемите, натоварени с основната семантика (завинаги и замълчи), са изтъкнати и от асонанса на а (широкият вокал а се среща 4 пъти сред всички 10 употребени в стиха гласни). В стиховете приготвен за последното голямо / пътуване… невъзвратимостта на човешкия живот, само че представена не толкова експресивно, както в първия случай, се композира от звукописа на фонемите, чиято подредба сякаш възпроизвежда трудността от поемане на последни глътки въздух (всеки читател може да се убеди в това, стига да прочете на глас тези два стиха – „принудени” от асонанса на повторения 6 пъти вокал о, устните му ще наподобят формата на широко отворена за въздух уста).

Диалогичността на творбата е заложена още в нейното абсолютно начало – заглавието, доколкото разговорът като речеви акт не просто предполага, а изисква съ-участието на минимум двама души. Или може би така изглежда само на пръв поглед… защото по-коректното определение е псевдодиалог. Защото Между два разговора е най-подходящото време, когато единият от събеседниците може да замълчи и просто да слуша, отново участвайки в комуникацията, но по невербален начин. Понякога Между два разговора протича най-пълноценното общуване, изговарят се най-големите истини. Имитирането на диалогичната форма Ив. Цанев постига най-вече чрез активизиране на второто лице на глаголите (говори, можеш, бъди, намериш, завещаеш ), срещат се само единични форми в 3 лице, единствено число.

Друга важна редакция в горепосочените стихове се появява в последния вариант на стихотворението, където стихът с неподкупно предани очи (запазен в предходните редакции) се променя в с неподкупно вгледани очи. Очевидна е замяната на прилагателното име предани с адективираното минало страдателно причастие вгледани, което в случая изпълнява ролята на съгласувано определение.

Изглежда последните думи на бащата (Бъди с уста от мълчаливо злато/ и с неподкупно предани/вгледани очи) до неговите деца са припомняни от лирическия говорител, защото устата от мълчаливо злато е започнала да става бъбрива. Той напомня, че единствено чрез мълчанието и предаността към близките, едничката дума, която ще бъде завещана на следващото поколение, няма да бъде очернена от действията на предателството. Сякаш цялото стихотворение е своеобразен завет, не само на бащата, но и на други бащи, които препредават своя завет, да се казва само истината, родов дълг, който трябва да бъде опазен и предаван.

Редуването на прости и сложни изречения улеснява членимостта на текста, дава възможност експресивните акценти да се декодират/асимилират/вчувстват бързо и лесно. Простите изречения придават стегнатост и краткост на казаното и изразяват по-лаконично мисълта. Употребата на сложните видове изречения пък придава широта, пространственост, обстоятелственост.

Използвайки универсалните закони, които са в основата на християнството и по-точно деветата божия заповед „Не лъжесвидетелствай против ближния си”, Цанев умело успява, макар и имплицитно, да засегне религиозната тема в своето стихотворение. А ние добре знаем, че религиозната тематика не е поощрявана от властта по онова време, но въпреки това в „тихата лирика” на поета можем да регистрираме не много тихи упреци към неговото съвремие, респективно властта. В завета на бащата е замаскирана много умело деветата божия заповед, чрез която Цанев се противопоставя на табуто, което властта и поставя над религията. Несъгласието със системата е толкова майсторски метафоризирано, че тогавашната критика не е в състояние да достигне до подводните ями, които Цанев е залага под привидно спокойните води на поезията си.

В първата редакция на стихотворението, от 1977 г., се появява един реторичен въпрос, веднага след като заветът на бащата прозвучава някак съдбовно (Нима не е призвание голямо?), който Цанев запазва и в следващия вариант от 1987 г.. В последните две редакции той е премахнат. Появата на този въпрос сякаш утвърждава силата на вече казаното, не търпи отрицателен отговор и допълнително засилва апокалиптичността на следващите стихове, както и силата на родовата връзка – Не си ли като него ти роден, в който стих отново прозира реторичен въпрос.

Разбира се, следващите стихове отново търпят промяна в посока на непоколебимостта на предаването на последните бащини думи, но същевременно тези думи посредством смяната на показателното местоимение този с онзи, се пренасят от сферата на личното към трибуната на общността.

Не си ли като него ти роден
едничка дума
да намериш само
и да я завещаеш в някой ден
на този, който
подир теб остава

(стихосбирката „Седмица” 1968)

Не си ли като него ти роден
едничка дума да оставиш някой ден
на онзи, който подир теб остава

(стихосбирката „Стихове и междустишия” 1995)

Задачата на показателното местоимение този, е свързана с това да посочи лице, което е в обсега на речевия акт, но все още не е доизяснено, защото не е конкретна личност. Лицето не може да бъде всеки, той е близък, защото е придърпан към разговора с показателното този, и въпреки това все още е неуловим. Той идва след тях, той не е един: на всички синове и дъщери / след тебе идващи…

Смяната на местоимението този с онзи окончателно отдалечава присъствието на някого. Лирическият говорител подчертава, че това може да бъде всеки, защото местоимението онзи насочва към непознат човек, който е свързан с този завет не кръвно, както може да се предположи за горното местоимение, тук вече става въпрос за национална принадлежност. Този завет е насочен, освен към кръвните синове и дъщери, и към целия народ, той придобива универсални стойности.

Друга редакция, която Цанев прави, е да съкрати стиховете, както вече маркирахме в горния пример, едничка дума/ да намериш само/ и да я завещаеш някой ден, като цялото значение е фиксирано в глагола оставиш във вариантите от 1995 г. и 2001 г.: едничка дума да оставиш някой ден . Смисълът на стиховете и в двете редакции не се променя радикално. И в двата случая бащата е предал на другите след него думите си, но в първия случай се наблюдава търсене на едничката дума, докато в другия изглежда, че тя вече е намерена и просто чака своето споделяне. Смяната на глагола завещаеш с оставиш оттласква от интимната семейна атмосфера и пренася завета не към този, който подир теб остава, а към онзи, който подир теб остава – неясния онзи, с когото съдбата е свързващата нишка и който ще мине по вече отъпкания от бащите път.

От представените по-горе промени на стихотворението „Между два разговора” на Иван Цанев виждаме, че авторът променя не само пунктуацията, но и отделни стихове в посока на изясняване и утвърждаване на един завет, на един бащин съвет, изкован в мълчанието между два разговора. Лирическият говорител завършва разговора с въпрос, който не търпи уклончив отговор[1], но този въпрос се появява така поднесен в последните три редакции, докато в предишните е поставен преди многозначително многоточие[2]. Промяна има и в подредбата на стиховете. От разчупена в първите варианти подредба стихотворението започва да придобива стегната четиристишна и тристишна подредба в края на редакциите, а последният стих, който в първите редакции завършва с точка, в последните две е финализиран с удивителен знак, който няма функцията на препоръка, както можем да предположим при използването на точката, а има заповедна функция, свързан е със съпричастността на лирическия говорител към съдбата на другите след него – една бащина и братска съпричастност.

Появата на стихотворението „Между два разговора” в дебютната стихосбирка на Иван Цанев е единственото място, където то може да бъде прочетено в този си вид. Постепенно то започва да се променя, минавайки през четири редакции, като последната се намира в „Дърво на хълма”, което не е случайно. В своето изследване върху българската поезия от края на 20 век Пламен Дойнов твърди, че именно в тази стихосбирка Цанев прави нещо, което е уникално за личното антологийно съзнание в българската поезия: „Като автор на едно неголямо по обем поетическо творчество… [той] антологизира текстовете си чрез многократното им вариативно пренаписване и чрез различни метаописания. Дали ще назовем такава стратегия на пренаписване, постоянно редактиране, самоцитиране, автокоментиране, това няма да промени основния подход: авторът се отнася към творчеството си като към вече функционираща лирическа традиция, която подлежи на препрочитане и автоантологизиране” (Дойнов 2007: 435)

Не едно стихотворение на Иван Цанев с времето претърпява промени и придобива свой окончателен, на този етап, вид. Интересно е да се проследят, какви са промените и в други стихотворения на автора, но настоящата статия се ограничава само до едно от тях, което продължава да носи своята диалогичност, но и мълчание, не само между лирическия говорител и адресата, но и между автора и читателите.

Използвана литература

Алипиева, А. Битието – тази метафорична необятност (Иван Цанев). – В: LiterNet [онлайн], [прегледан 07.06.2013] http://liternet.bg/publish/aalipieva/chetene/bitieto.htm
Дойнов, П. Българската поезия в края на XX век. Част първа. София: Просвета, 2007. 488 с. ISBN 978-954-01-2052-2.
Кирова, М. Поезията на Иван Цанев. От критическите клишета до създаването на свят. – В: LiterNet [онлайн], 2012, № 1 (146). [прегледан 24.06.2013] http://liternet.bg/publish2/mkirova/ivan-canev.htm
Цанев, И. Дърво на хълма, В. Търново: Слово, 2001. 126 с. ISBN 954-439-709-4.
Цанев, И. Седмица. Стихотворения. София: Народна младеж, 1968. 89 с.
Цанев, И. Седмоднев. София: Народна младеж, 1987. 95 с.
Цанев, И. Стихове и междустишия. Стихотворения, София: Прозорец, 1995. 72 с. ISBN 954-8079-28-3.
Цанев, И. Телеграма. Стихове. Варна: Г. Бакалов, 1977. 64 с.