Юбилеен календар – 100 години от рождението на Васил Стоилов

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

На 29 февруари т.г. се навършват 100 години от рождението на художника проф. Васил Стоилов. Както вече е широко известно, неговият личен архив беше дарен от дъщеря му Явора Стоилова на Нов български университет и в момента се съхранява в архивната колекция на университетската библиотека. Този факт, който през март на 2002 г. беше ознаменуван с откриване на аудитория на името на художника, през настоящата 2004 приобщава нашия университет към едно голямо общо културно събитие, което се очаква да отбележат подобаващо и други културни институции.

За случая Националната художествена галерия и НБУ съединиха усилията си в подготовката на юбилейно монографично издание под съставителството на изкуствоведката Ружа Маринска /преподавателка в НБУ/ и на голяма ретроспективна изложба на Васил Стоилов в салоните на НХГ, която ще бъде открита на рождения му ден.

Беше проучен основно архива на художника в НБУ, заедно с частта, съхранявана все още от семейството на наследниците му, както и много материали, свързани с живота и дейността му, пазени в други архивохранилища, галерии и частни колекционери. Но богатият архив на Васил Стоилов, съхранил неговия свят, предстои и занапред да разказва за художника и неговото време.

Непосилна се оказа задачата да се събере на едно място информацията за обемното и пръснато по света и у нас творчество на художника. Пътуващите по света негови картини изразяват веруюто му за предназначението на изкуството като език или като една от възможностите за общуване и опознаване между хората. На мисията на изкуството Васил Стоилов е посветил много страници в своите тетрадки и дневници. Имал е намерение да напише и много книги върху творчеството на бележити български и чужди художници. Много съкровени страници в това отношение съдържат т. нар. негови “Градежи”, които са свързани с увлечението му по масонството и с участието му духовния живот на ложата. Това са няколко негови ръкописа със знаменателните заглавия “Изкуството и Царственото изкуство”, “Числата”, “Престилката”, “Изкуството на Живота” и “Свещеният Огън”.

В тези текстове той се занимава с изкуството като тайна и загадка, с изкуството като Битие на посветени и избрани, с изкуството родено от живота и създаващо живот. Според Васил Стоилов Животът в изкуството е вечен и непознаващ Смъртта, внушаваща страх и ужас дори и в най-силните и могъщи хора. Но тя е безсилна и неподвластна за избраните, белязани да създават и разбират Истинското изкуство.

Представяме ви текста на един от “Градежите” /с незначителни съкращения/.

Изкуството на Живота

Оня, който иска да постигне върховно сливане с Истината, трябва да премине през неизбродните пътеки на търсене и опознаване, що извеждат към нея. Ала над тия чисто умозрителни средства за овладяване на Истината, стои сърцето, отворено за света.: защото през него ще премине всяко желание, преди да стигне отвъд гонимото. Много сърце и дълбоко чувство са потребни в пътя към познаване на Истината, която се ражда от любов. Вси едри търсачи на Правдата Божия са били деца на Любовта. В гърдите им е туптяло сърце, пламнало от пожара на бурно чувство за всичко, което живее: от човека до камъка. В безмерна любов се ражда всичко онова, което е повикано на живот за дейност.

Когато ser Piero da Vinci възжелал сливане с хубостта, овладява красивата селянка Катерин. В техния безумен миг на сливане, сърцата им пеят епиталама на Деметра, а монада се отделя от вселенското съзнание, въплътено в Син Божи, слива се с тая безмерна любов и става това, за което е отдавна предвидено: зачева се нов исполин на Духа: оня що иде трябва да носи в съзнанието си тая малка частица от втория Логос, която ще му даде сили да изкачи върховете на сливане с истината. Името му – Леонардо, творец на Джокондата. Така са били родени мнозина Синове на Правдата: Буда, Конфуций, Исус от Назарет, апостол Павел, Фра Анжелико.

В пътя към зидарско посвещение неофита е изправен пред трудната задача: по кой друм да изведе себе си към Истината: по тоя на ума или на сърцето? И никой не може да му помогне, защото и двете пътеки са прави. Може умът да знае повече от сърцето, нему са подвластни съзнанието и проникновението, докато сърцето има само едно оръжие: усещането, дете на Великата Интуиция.

…………………………………………………………………………………………………

Повикан за дейност в профанния свят, неофита, а по-късно учителя – трябва да се посвети на идеята за братство навсякъде, където това братство е необходимост. От ранни епохи още човечеството е под гнета на мирова скръб, която прави живота тежък за слабия – та дори силния не всякога може да доминира злото в себе си. Почти всички живи и мъртви култури в света са били и са под знака на яростен дуализъм, отровени от непоносима дисхармония. Защо е устроен тъй света? Много философски системи са се стремили да дадат оправдание и отговор на изначалното безредие, що доминира човешката мисъл. Даже Лайбниц достигна до там да допусне, че всичко е за по-добро в тоя най-хубав от възможните светове. Волтер му даде съкрушителен отговор с безсмъртния Кандид. В борбата за тържеството на Правдата е силата на всеки, който е разбрал смисъла на страданието; тогава той е щастлив, че е страдал, защото е научил тайната на битието.

Египтяните са знаели, че животът е преходен и безплоден. Върху каменните стени на една древна царска гробница в Горен Египет са изрязани следните слова:

…………………………………………………………………………………………

“Боговете /т.е. Царете/, които са живели почиват в своите пирамиди, така също и знатните и мъдрите са погребани в пирамидите си. Тези, които са си строили домове нямат вече места, ти виждаш какво е останало от тях. Стените им са срутени, местата им не съществуват вече, би казал човек – като ли никога не са живели. Никой от там не ще дойде, за да ни каже какво е станало с него, да ни разправи какво е положението му, да укрепи сърцето ни – та и вие да не доближавате към мястото, дето те по-рано са отишли. Ти бъди радостен, застави сърцето си да забрави и следвай пътя на сърцето си…”

Героят на древно-вавилонския епос, могъщият властелин Гилгамеш, е също обхванат от ужаса на Смъртта. Пред очите му умира неговият другар Еабани и от тоя момент той не намира покой. “Значи и на мен ще се случи, подобно на него да легна за сън и вече да не стана до века? Значи и аз ще умра като Еабани?” И напразно Гилгамеш търси пътища на освобождение от Смъртта, напразно пътешества, за да намери изход и помощ при стария мъдрец Утнапистим, който живее на край света, обръща се към боговете. Шамат, богът на слънцето му казва: “Какво обикаляш наоколо, Гилгамеш? Животът, който търсиш, ти не ще намериш.”

В един клинопис е казано: “Когато боговете създали хората, предназначили им Смъртта, а Живота запазили в ръцете си.”


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*