„Аз вярвам в пътя си …“ /Из кореспонденцията на художника като млад/

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Завършването на Художествената академия в София през 1927 г. е звезден миг в живота на Васил Стоилов. Тогава влюбеният в изкуството млад човек от покрайнините на столицата още с изпитните си работи привлича вниманието на най-авторитетните по това време у нас художници и критици – Николай Райнов, Сирак Скитник, Чавдар Мутафов, както и ценната подкрепа на своите преподаватели Цено Тодоров, Васил Захариев, Атанас Дудулов. За изключително продуктивния и успешен творчески развой на художника първата му публична изява има решаващо значение.

Шансът да бъде забелязан, оценен и откроен талантът му на живописец, го зарежда с амбиции и енергия за години напред. Разбира се съдбата на Васил Стоилов не винаги е била така щедра към него, не му е спестила огорчения, разочарования, угризения; отрано талантът, и още повече успехът му във Франция, са му спечелили повече завист и врагове, отколкото радост и приятели у нас. Но негово мъдро упование в такива моменти е била работата, вдъхновената мисъл за творчество. Животът в изкуството, радостта от труда остават до края на живота му негов спасителен пристан, негова обетована територия и сила.

Всъщност във всякакви житейски ситуации и политически конюнктури Васил Стоилов проявява и дарба да печели ценители на своето изкуство, обстоятелство, което поддържа неговата самоувереност и аристократизъм, неговата творческа продуктивност до края на живота му.

Много документи в богатия му архив, който се съхранява в архивната колекция на НБУ, потвърждават тези общоизвестни за познавачите на творчеството му факти. И не просто потвърждават, но по присъщ само на документа начин им придават плътност и аромат – аромата на времето, на подробностите, обикновено отминавани или спестявани в критическите текстове. Разкриват непознати страни на неговия характер и личност, които положителни или не, /според нашите субективни оценки/ обогатяват възприятията ни и за неговото изкуство.

От ранна юношеска възраст в самотните си часове, когато не рисува Васил Стоилов пише – дневници, писма до братята си, стихове за любимата си или просто “домашни упражнения по литература”; учи и непрекъснато усъвършенства своя френски език, /на младини превеждайки Волтер, който в по-късни години често цитира наизуст в оригинал/. Изобщо литературата, като четене и писане, като чисто филологическо занимание, непосредствено след рисуването или паралелно с него е другата негова рано проявена страст. Отрано у него работи и чувството за архив, за документиране на живота и творческия процес, резултатите от който той счита не само за свое дело, но и за обществено достояние, доколкото изкуството на големите артисти и художници /за какъвто Васил Стоилов безспорно и с достатъчно основания мисли себе си/, е легитимиращо и националната общност.

В едно писмо до брат си Димитър, току що завършилият Художествената академия млад човек разказва с необикновен възторг и удовлетворение от постигнатото за последния си изпитен ден в Художествената академия, който сам определя като изключително важно събитие на живота си. Той разказва подробно с факти и имена, изповядва чистосърдечно мислите и чувствата, които го вълнуват в този последен ден на своето студентство, споделя преди всичко оптимизма си, в основата на който стои желанието му за труд и себедоказване.

Драги Мити/2/

Сега вече можеш да ме поздравиш: завърших академията и благополучно се отзовах на отвъдния бряг – там дето сплита дните си в мрежа Животът, там отдето няма връщане назад към слънчевите години на младостта. Ах, няма вече за мене училище! А то бе дом на придобиването. И – няма го вече. А добро ще донесе ли новият ми живот. Аз искам да се издигна над зловонната всекидневност, да прогоня в димящи бездни суетата на обикновеното и да живея в мир, в помощ на братя и сестри, в страданието по блянове, които за всякога ме овладяха. Искам живота ми да бъде живот на праведник, дните ми – дни на младенец, що дири край морския бряг червен корал, бисерни миди и жълти звезди. Ой, колко възторзи ме упойват като сок на червено грозде! Усещам: непрестанно и буйно ме овладява жар за творчество, овладяват ме желания за неуморна работа, що би ме извело далече, при алмазните пътеки на Познание и Правда. Искам да пожъна завинаги всред белите пламъци на светлината, да се ослънча и пречистя. И дните ми да бъдат дни на дете, което не усеща злоба, ни гняв, ни зла помисъл, ни лошевина. Аз свърших последното юношеско училище, Мити! Отиде си последния ден на ученика Васил.

Завърших с отличен. И петте изпита, освен живописта, издържах много добре. Нямаха край поздравленията и пожеланията. Вси люде, които идваха на изложбата ни и с които се запознах, признаваха моите постижения и харесваха моите работи най-много, намираха наченки на творчество. Ако имах възможност да направя снимки на всичките си работи, които бях изложил, щях да ти ги пратя – да имаш представа за работата ми. Академията ми откупи на нищожна цена /2 500/ най-хубавия портрет – Старка, акварел. Два торса взе за сбирката си без пари. Изпита също остана за академията. Един друг портрет на госпожица Кица също не е вече мой – тя си го взе. А докато си дойдеш навярно ни следа не ще остане от ония картини, с които завърших. Защото братът Георги/3/ дори не пожела да посети изложбата, дори не дойде да прояви интерес поне като “познат”, поне като “близък”. А той можеше да направи много полезни неща за мене. Можеше да направи по-блестящо завършването ми.

Ето какво изложих: пет портрета, седем пейзажа,четири торса, пет вечерни актове с молив, три скици на глави с молив, два етюда на ръката ми с молив и изпитното тяло. Всичко това беше рамкирано много зле, имаше работи и без рамки. И въпреки това картините ми имаха най-голям успех. Нашият курс завърши несравнимо по-добре от ланшния. Имаше още неколцина с хубави работи.

Ала преди да ти говоря за изложбата и мненията по нея, трябва да ти отбележа най-важното събитие през петте години, събитие от извънредна важност за мене и дейността ми в полето на труда за в идните дни. Преди десетина дни дойде у дома Николай Райнов/4/ с жена си и моя близък приятел Мавров/5/, който и устрои цялата работа: той доведе Николай у дома горе в килията ми.

В начало показах всичките си най-нови пейзажи на брой около тридесет. Николай Райнов не говореше, докато упорито гледаше – това продължаваше повече от половин час. След това като завърши гледането, той начена да говори. Ето радостта: онова, което говори ще помня за през цял живот. Той намери в работите ми голяма духовност, призна голямата техника, говори за онова, което трябва да допълня още. Той каза, че такива картини ще бъдат показани за първи път в България. После говори за качествата ми, които са много и с две думи, намери в мен художника. Още говори за големите насоки в живописта, за избистряне на тоновете, за устрема нагоре. Не мога ти предам точно словата му по никой начин: то бяха слова на творец, които не се поддават на повторение. Ала същността на всичко казано от него аз спастрих в себе си: като лъч го сложих в душата си и ще огрява той пътя ми в идните дни.

И веднъж получил признанието на най-големия авторитет у нас, мене не ще ме интересува по нататък ничие мнение: аз вярвам в пътя си и в думите на Николай Райнов.

И ето ме сега – свободен и възрадван като затворник, който е пуснат нечакано на свобода: нещо радостно ме упойва, подтискат ме големи възторзи и ме налягат пленителни блянове. И желание за неуморна и непрестанна работа ме овладява като неутолена страст на безумец.

Да ти разказвам ли сега това, що ми говориха учителите? Не е ли излишно това, когато сам би могъл да се досетиш. Захариев/6/ признава само мене за художник, Маринов/7/ – също, той дори бил на мнение да се даде най-голяма бележка само на мене. Скулпторът Дудулов/8/ ме намира за много талантлив – дори ми предлага да стана член на дружеството, дето е той.

Критикът Чавдар Мутафов/9/ ми харесва много работите – за моливните рисунки и етюди се изказа с възхищение – нарече една ръка шедьовър. Още хареса един голям пейзаж като сила на полета. Същият пейзаж /един огромен дънер на преден план, върху къс тъмна земя – на задния план скали и сухи дървета. И небе с облаци/ и Николай Райнов хареса най-много: дървото, според него било дадено като символ, като емблема на един особен свят.

Друг критик – Стефан Митов/10/ – е във възторг от картините: той погледна на мене като художник с определена и подчертана индивидуалност. Той и Чавдар, както и Сирак Скитник/11/който също идва два пъти на изложбата и си взима доста бележки от картините, вероятно ще … /12/

В дългия си път на художник Васил Стоилов остава верен на своето начало – на заявения индивидуален стил, на своята любима техника – акварела – и на своята предпочитана тематика – животът на българския човек и красотата на българската природа. Тези качества на неговото изкуство се оказват от решаващо значение за успехите му в чужбина.

Известно е че непосредствено след завършването на Академията като начинаещ, но обещаващ художник той спечелва стипендия и заминава на специализация в Париж, където в продължение на четири години участва със самочувствие в художествения живот на френската столица. Той е първият българин, който е забелязан и оценен и от френската критика, който успява да спечели бързо кръг от меценати и покровители за своето изкуство.

Ранното му пребиваване в Париж, възможността да черпи опит и знания за изкуството, общувайки с неговите извори, с шедьоврите на Лувъра, със съкровищата на Френската национална библиотека и не на последно място – френските му приятели, които го приемат в своите общества, – всичко това стои в основата на исконното му творческо самочувствие и духовната му сила. Това е период на солидни натрупвания от всякакво естество от теоретически и практически знания в избраното и обичано поприще до човешки познанства и полезни контакти със значение за цял живот.

Всичко това много подробно е описано в многобройните парижки писма на художника до братята му. Разбира се, постоянна тема в тях са неотменните семейни въпроси, интересът към живота и проблемите на близките му – баща, сестра, братя. Фактът, че тези писма се намират сега в неговия архив показва колко много той е държал на информацията, съдържаща в тях. И вероятно ги взел в себе заради намерението да опише живота си в книга, за съжаление, останала недовършена. Някои от тези писма са запазени частично, и само познати детайли ги отнасят към парижкия период на Васил Стоилов като например:

“…За това време, което съм в Париж много направих: добих ценни познанства, смогнах да спечеля по нещо /със спечеленото купих много материали, пратих работи в София и ще участвам и тука…/ Ако бях останал само на стипендията – тежко ми: тя едва ми стига за ядене и наем. Също – напреднах в езика: френци намират, че говоря без аксан на чужденец. Но за да направя име в Париж, много условия са необходими. Първото е: да бъда видян, било в Гранд Пале, било чрез частна изложба. После трябва критика, тя е почти винаги платена. После: трябват познанства с хора, които правят да се говори за
артиста, там дето трябва. Аз ще гледам само чрез изкуството си да стана известен: а това е най- трудния път, но затова най-честен и ценен. И после – иска още време. Имам качества, с които може да се успее: имам и търпение. И вярвам. И работя. Знам, че у нас ще бъда само измъчван и сиромах. Ала това не ще трае завинаги…”

Към 1929 година може да отнесем и запазена част от едно писмо, в което Васил Стоилов разказва за онази от срещите си с японеца Фужита, в която е нарисувал неговия портрет.

”Рисувах Фужита /най-известният японски художник в Париж и в цял свят/: подписа върху рисунката ми /направена само за 13 минути/ е на японски и френски. Дадох му няколко въпроса и ми отговори писмено; искам да напиша едно интервю за Литературен глас. Обаче още не ми е пратил отговора. Рисунката по-късно ще ти изпратя като ценност за стаята ти; Фужита остана изненадан: “C’est tres bien, mes compliments…”

Следващите две писма, които представяме изцяло тук, показват художника в друг, още по-стабилен духовен статус. Успокоен по отношение на материалните проблеми, но с отворени сетива за новото и непознатото в живота и мисленето на френските си благодетели и приятели; настроен взискателно критично към себе си и близките си в България и неизменно описващ работата си и всекидневието си.

Драги Петре/13/,

Вече една седмица как съм във вилата на Мейно/14/`. Обаче времето изобщо не е приветливо. Въпреки това аз непрестанно ходя да рисувам пейзажи и правя портрета на Мadame Meynot. Усещам се тъй добре на тоя морски въздух, така отпочинал /спя като заклан/. И мислейки за Париж – едно чувство на отвращение ме обхваща. И там няма нито тоя въздух, нито това спокойствие. Нищо още не ми е изпратил Коста/15/ от Париж – а му пратих отдавна адреса си. Навярно писма до мен не са дошли. Интересувах се да знам кога си получил парите /6000/ и нещо изобщо за дома .Кольо върна ли се – и как е – нищо не знам. Писах на кака в Герман/16/ и на Ангелина/17/ в Тетевен. Писах и на Митко. Още осем дни и ще се върна в Париж. До тогава ще съм свършил работата си
тук. Всички пейзажи, които ще направя, ще оставя за спомен на Мейно. Колко е хубаво тук! За първи път виждам хубавия живот на едно френско семейство. И съм поразен от тая интимност и жизненост. Мейно има трима синове и три дъщери. Двама от синовете му и една от дъщерите му са оженени на млада възраст /19,20 и 22 години/. Има вече Мейно и двама внуци. Не всички обаче са във вилата: някои са останали в Париж. Сам Мейно е в Париж. Каква хубава вила – и една градина с чуден плаж: има направено място за тенис, за игра, има всичко необходимо за здравето и жизнеността на душата. Един старец /баща на Madame Meynot/ e заедно с останалите в Cap Coz:той е толкова мил! Ала всичко това се нуждае от големи средства, които Мейно има. Освен мен във вилата има още един млад човек с майка си – гости, по-рано е имало още, преди да дойда; след мене заминаха други – ще дойдат навярно още. Едно семейство, което обича хората, гостоприемно – човечно в широкия смисъл на думата. Пиано, цигулка, грамофон – какво ли още! Стаите – великолепно наредени! Мойто легло ще помня за всякога – никога не бях спал на подобен креват! А какъв изглед – онова що виждаш през прозореца е великолепно. Мейно знае да живее. Автомобилът го води навсякъде. Друг автомобил в Croissy /Париж – предградие/, и там различни още неща, които само един състоятелен човек може да притежава.

В Сар Соz, за да има електричество, Мейно е построил със свои средства електромрежа от Кемпери до вилата си /17 километра!/. Той по такъв начин е снабдил цялата околност с електрическо осветление. И телефон. И на българин било писано да види как живеят някои от ония, които знаят да работят и да съществуват. Сутрин в 7 1/2 един звук от камбана събужда за закуска. На обяд друг за обед и друг за вечеря. Яденето е дълго и се сервира от две слугини. Долу в кухнята се чуват гласове на готвачи и прочее. Същото е и в Croissy. Децата му са безгрижни, весели, бодри, здрави, живеят щастливо. Всички имат поразително бели зъби. Madame Meynot когато се смее показва едни редки по форма и белота зъби! Всичко това иде от безгрижие, от култура. Сега чак виждам колко зле сме разбирали ние живота, с нашите излишни караници и вражди, с нашето незнание за живота. Всичко, което съм преживял до излизането си от София, е сложило един неизлечим печат на замисленост, на постоянна тъга, на меланхолия върху душата ми. И това е един дефект, който ми пречи. Този дефект за България би бил качество. Ала тук хората са жизнерадостни и обичат да бъдат всякога такива. В моите портрети проличава едно чувство на тъга, което не се харесва. А това е в душата ми, това е плод на минали преживелици, чувство, станало доминиращо. Стремя се да се избавя. Ала мисълта ми е здраво свързана със Стоиловия дом, отдето радост нарядко иде. Плаши ме моето нерадостно настроение.

Сега съм спокоен, дори жизнен, не страдам от нищо, имам хубаво здраве, ала последствията от миналото са още силни. Без едно подобряване на чувството от тъжно към вихрено и весело – пътят ми е застрашен. Мисля много върху това. Не е моя вината. В портретите ми има винаги една поразителна прилика, ала чувството на замисленост, на печал доминира. Това не е в природата на французина.

Да оставим това. Природата действа по своему: тя има свои закони: расови. Славянинът е по-дълбоко надарен с чувство, той е мислещ, страдащ. Аз се чувствам отлично; сили ми идат – за работата, която ме чака в Париж.

Вие как сте там? Дончо и кака добре ли прекарват на село? Стария и Митко? Ами Кольо? Ти кога ще ходиш в Тетевен или си вече там? Всичко ли е в ред? Вси ли сте добре?

Пиши ми да ви не мисля. Поздрави на всички у дома и на Ангелинка. Приеми моите братски привети.

Твой Васил

Драги Петре/18/,

Интересува ме положението по изложбата/19/. Комисията, както пишеш, е “приятелска”. Ала с помощта на И. Тодоров/20/ все нещо може да се направи. Пиши ми къде са сложили моите картини: имам предчувствие, че и този път са ме разпръснали по кюшетата. Моите “колеги”. Здраве!

Освен това живо ме интересува подобрението на Кольо/21/. Той трябва да бъде внимателен спрямо себе си. Неговото здраве е и наше. Нека се храни както подобава. Ами кака кам/22/ отива? Поправи ли се? Понапълня ли? Трябва да й вземем слугиня: нали работата е, която я изморява. Ами кога ще правите сватбата? Завчера получих една картичка от Ангелинка, ала по въпроса не пише. Струва ми се, че пак ме занемарихте. Отец Стоил селаш/23/ ме е забравил. Митко добре ли е ? Не се съмнявам.

Да питам за Сикови/24/ е излишно: защото нито вие, нито те се сещат да ме осведомят. Това не е братско от негова страна: това занемаряне убива в мен куража и обичта ми към тях. Иначе много пъти бих се сетил за любимото дете/25/, което обичам. Аз желая на вси братя хубави дни. И мирен живот. Гледайте там да бъде всичко добре, че инак не бива. Пиши ми /искам да знам/ колко остава борча от ипотеката/26/. За да имам предвид. Защото – мисля – наближава времето, когато ще бъда полезен за моя дом.

Моите работи отиват все по добре. Толкова добре, че аз започвам да вярвам в моята звезда. След връщането ми от Cap Coz – това убеждение, че аз не ще бъда зле, се утвърди. Мейно е човек с едра душа: а всеки, който е бил под негова закрила, е успявал, казваше дъщеря му.

Вчера бях при него в Агенция Хавас. Той беше толкова сърдечен и любезен! “Сега, започна той, да поговорим за неща по-материални. Вие не бива да се загрижвате, нито да сте тъжен, бъдете спокоен, защото ние ще направим необходимото, за да можете да имате средства да работите, да живеете. В скоро време вие ще имате няколко поръчки, които ще ви бъдат платени добре; освен това ще рисувате портрета на моето момиче, а с г-н Майер ще уредим една изложба от работите ви. Вие имате вече приятели, които ви обичат. Защото сте ни много симпатичен. Аз вярвам искрено във вашия талант. Освен това жена ми ми каза, че вие сте се оплаквали от квартирата си, от средата в хотела ви; аз ще се погрижа за това.” И така нататък. Казвайки това Мейно ми връчи един плик с 1000 франка. Защо нам това?

“Сложете това в джоба си. Ние имахме условия с портрета на жена ми”. И така портрета излезе 4 000 франка, едно летуване в Сар Соz и още много неща. Щастлив случай. Мейно ми предложи да отида във вилата в Сар Соz през зимата и там да рисувам на спокойствие, а градинаря и жена му ще ми готвят. Освен това другото лято съм поканен пак да прекарам в Сар Соz. Не е ли мило това? Кой човек може да направи толкова добрини на едно момче – чужденец? А покрай това добих и нови познанства с млади французи и съм вече техен приятел. Особено със зетя на Мейно се погаждам. Една вечер бяхме с него до 12 часа из Париж. Това обстоятелство ме успокоява защото не съм сам, и защото средата, в която попаднах е хубава почва за растеж. Сега в четвъртък Мейно ме покани на вечеря в Croissy.

Тая есен ще взема за втори път участие в Есенния салон в Гранд Пале. Готвя се усилено за това и за моята собствена изложба. Аз ще бъда първия българин, който ще направи изложба в Париж. И вярвам тази изложба да стане причина за много още хубави работи. Още едно предположение, за което нищо не казах на Мейно, но което той навярно знае: има вероятност да постъпя на работа в Агенция Хавас. Ала и без тая вероятност аз съм много добре и ще бъда още по-добре материално. По тоя път в няколко години аз ще направя чудеса. Сигурен в пътя си работата ме издига и крепи. А с подкрепата и закрилата на Мейно не се боя от нищо. И ако има нещо, което ме кара да мисля, и да бъда тъжен понякога – това е Стоиловия дом. Вече за София не мисля – изстинах за тамошния художествен живот. Ясно ми е онова, що би ме сполетяло, ако бъдех там. Знам отношението на вси към мен. Не се съмнявам, че има единици, които ме ценят и обичат.
Тука съм спокоен в това отношение. И ще бъда нареден така по късно, както никога не бих могъл в София. А освен това шанса да стане нещо е по-голям в Париж, отколкото в София, дето цари Сирака и Чавдар Мутафов. Времето ще покаже силния и ще убие слабите.

Пиши ми прочее по изложбата. Ако спечели при откупването – добре ще бъде за вас. Аз тука нямам нужда от държавни пари. Нещо повече: наближава времето, когато ще ви пращам. Аз знам, аз мисля. Защото живея със и за Стоиловия дом. За моите братя, сестра и баща. Нищо встрани не ме занимава. Желая ви всичко хубаво: поздрави Ангелина – твой Васил

На третата година – 1931 – от пребиваването си във Франция Васил Стоилов вече е натрупал солидна творческа биография. Имал е възможност да участва в престижни изложби – два пъти в Есенния салон на Гранд Пале, в Салона на френските художници, да направи и своя самостоятелна изложба в галерията на Анри Манюел на Монмартр с 50 платна и 12 рисунки, за която излизат много отзиви и каталог с предговор от френския критик и есеист Луи Рео; Успял е да впечатли специалисти и публика, да получи награди и поощрения, да попадне в престижни издания. Вероятно някоя от изявите на Васил Стоилов през 1931 г. в Париж е била посетена и от проф. Цено Тодоров, учителя, с когото художникът запазва дълголетното си приятелство. Нарича го “знаменит учител” в едно свое интервю. Защото не е налагал своето собствено виждане, а е успявал да измъкне от всекиго неговия заряд и да го развива по време на обучението в Академията.

Драги Стоилов/27/,

Виноват съм, но затова пък имам смекчающи вината обстоятелства.

Честита нова година 1932!

От сърце Ви пожелавам всичко що сърцето Ви желае.

Смекчающите вината обстоятелства са следните: Никога нашият художествен живот не е бил в такава криза, както от няколко време. Заедно с общата криза и нашият живот е крайно засегнат особено в академията, а от всичко това, аз съм на дулото на топа. Съкращенията се налагат не от друго толкова колкото от това жалко обстоятелство, че няма постъпления, което е най-страшното и че идат месеци, когато на чиновниците няма да може да им се плаща.

Но съкращения във всички учреждения се налагат и е дошъл момента, както в лодката на Дон Жуана да се хвърля жребий кой да бъде изяден.

Нови явления в нашия живот: приложна изложба, която няма никакъв успех още повече че един от най-главните стоеше Ст.Баджов/28/.

Питате ме какво впечатление е направила Вашата изложба в нашия художествен свят. Никой от нас няма интерес да заговори дори, защото как би определил своето безделие? Във всеки случай аз имах възможност лично да говоря с г-н. Министра/29/ в присъствието на началниците, че българи художници тревожат парижката публика и то на свои разноски, което най-много удиви господата.

Голяма преоценка на ценностите става не само у нас, но и навсякъде.

Тръпка усещам, когато си спомня за хубавите дни прекарани заедно с Вас и Михоолу/30/. А дружбата ми с Бакърджиев/31/ буди съвсем свежи спомени тъй като нашите срещи и беседи са имали за фон очарователните гори на Сен Клу и голямото чудовище – Париж.

Колко щеше да ми бъде мъчно ако възрастта ми, не ми позволяваше да се вълнувам както неизхабената младеж!

Директорската служба много ме заема и за това закъснявам толкова много да отговоря.

Много здраве на Коста, Бакърджиев

На Михов много здраве.

Цено

След успешната си представяне в галерия “Фигаро” през 1932 г. Васил Стоилов се връща в България. Кризата в българския културен живот, за която го предупреждава в писмото си неговия професор не променя решението му. Любовта към близките, към родния пейзаж, надеждата, че постигнатото в Париж е гаранция за успехи и в родината му го карат да вземе това решение, за което по-късно, ако не съжалява, то поне понякога с тъга ревизира. Още през същата 1932 Васил Стоилов претърпява провал при кандидатстването си за преподавател в Художествената академия в София. Там той успява да работи известно време само като уредник на музейната сбирка и библиотекар. Научните му приноси върху историята на изобразителното изкуство и преподавателската му работа се свързват с факултета по архитектура в ИСИ и Великотърновския университет.

Бележки:

1. Писмото е датирано: “Лето от раждането на Последния Син на Слънцето, 1927, месец Иуниа, ден последен”, т.е. 30 юни 1927 година.
2. Димитър /Митко/ е шестия син на свещеник Стоил поп Антонов и неговата жена Митра. Васил Стоилов е последното – осмо дете на многодетното семейство; първа – е дъщеря му Илина. Пет години след раждането на най-малкия си син презвитера Митра умира. Малкият Васил расте под грижите на сестра си и най-големите си братя.Те са: Петър, Георги, Дончо, Кольо, Митко, Атанас. В този ред ги е изброил самият Васил Стоилов в недовършената си книга “История на моя живот” /издание на Литературен форум,1995, с.23/.
3. Николай Райнов/1889-1954/ – Големият авторитет на Николай Райнов и тежестта на неговите оценки през 20-те и 30-те години са истинско основание за самочувствието на младия художник и знаменателна прелюдия към отличното му представяне на изпитите. Авторът на “Богомилски легенди” и многотомната история на световното изкуство влияят върху литературното мислене и писане на младия художник, което личи в езиковите стилизации и екзалтирания стил на му литературни писания, както и в това писмо.
4. Благой Мавров/1897-1967/ – педагог, лексикограф, полиглот; завършил музика в Рим, философия и педагогика в СУ и изящни изкуства в Художествената академия в София. Автор на френско-български речници и учебници. Като художник работи в областта на акварелния портрет и декоративните златни профили.Освен това – теософ-комасон, член на ложата “Парсифал”, в която Николай Райнов заемал известно време лидерски позиции. /Според книгата на Иван Богданов “Синовете на вдовицата.Масонство и масони”,Университетско изд. “Св.Климент Охридски”,С.,1994,с. 90
5. На ул. “Пресансе” № 14 в столичния квартал Подуене се е намирала къщата на свещеник Стоил Антонов. В социалистическия период улицата била наречена “Патрис Лумумба”; след 1989 старото име и е възстановено. Родната къща на художника е била недалеч, на ул. Черковна, на която той след завръщането си от Париж си купува ателие.
6. Васил Захариев /1895-1971/ – професор в Художествената академия. Основоположник на съвременната българска графика, изкуствовед. През 1940 в качеството си на директор на Художествената академия той назначава Васил Стоилов като уредник на музея и библиотеката й.
7. Никола Маринов /1879-1948/ – художник, живописец, акварелист, професор в Художествената академия. По това време той също е имал свой клас в Академията.
8. Атанас Дудулов /1892-1971/, роден в Струга. – Скулптор, сред най-значителните имена в българското изкуство през 20-те години. Завършил Художествената академия в София,
специализирал в Прага. Автор на много скулптурни портрети, фигурални композиции и декоративна скулптура.
9. Чавдар Мутафов /1889-1954/ – Завършил машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Известен като художествен критик, белетрист /автор на модерна градска проза/ и архитект.
10. Стефан Митов /1895-1963/ – Художествен критик, юрист по образование, член на известната в българската културна история фамилия Митови; брат на Д.Б.Митов, главен редактор на в.
“Литературен глас” /1928-1944/. голям почитател на изкуството на Васил Стоилов и негов дългогодишен близък приятел, за когото е написал много статии в споменатия вестник и другаде.
11. Сирак Скитник /1883-1943/ /псевд. На Панайот Тодоров Христов/, – автор на първия отзив за Васил Стоилов във в. “Слово”,в който пише: “Радостта на тая зала и на цялата изложба са първите стъпки на младия художник Васил Стоилов – един нов живописен мироглед, с едно нова виждане той пристъпва към нашия селски бит. Неговата “Гостенка” при аналитичната си техника е един убедителен синтез на нашата селянка…Живописта на художника не замръзва само като ловка техника, а открива стил, отбулва вътрешен живот. Художникът има какво да каже, и има средства, за да го каже.”
12. Краят на писмото липсва.

13. Най-възрастният брат на Васил Стоилов Петър е завършил духовна семинария в Одеса и е бил преподавател в Духовната семинария в София.
14. Писмото е датирано: Cap Coz, 12 август 1930
15. Коста – става дума за Коста Георгиев, журналист, съквартирант на Васил Стоилов в Париж. Много от неговите интервюта във в.”Литературен глас” са придружени от портретни скици на художника.
16. Кольо – брат на художника, завършил в Германия минно инженерство, боледувал от туберколоза. За неговото здравословно състояние става дума в много от писмата на художника.
17. Сестра му Илина.
18. Съпругата на брат му Петър.
19. Става дума за ежегодната обща художествена изложба, 1930.
20. Вероятно става дума за Цено Тодоров, неговият професор от Художествената академия, от когото тук публикуваме едно писмо.
21. Кам – къде, накъде /диал./
22. Селаш – съвсем /турц./
23. Сикови – семейството на брат му Атанас. “Любимото дете” е красивата дъщеря на брат му Атанас, която художникът обичал да рисува.
24. След смъртта на жена си отец Стоил не успял да изплати заемите си за къщата на ул.Черковна и тя била ипотекирана. Синовете му трябвало да изплатят задълженията на баща си.
25. Агенция “Хавас” /L’Agence Havas/ – Френска информационна агенция, създадена от Charles-Louis Havas през 1835 г. и просъществувала,разширявайки дейностите си и диктувайки, в качеството си на лидер, правилата на световния информационен пазар до 1945 г., когато е национализирана и дейността й редуцирана в туристическа и рекламна. Тогава информационните функции са поети от създадената през 1940 г. държавна Агенция Франс Прес През 1987 трансформираната агенция Хавас е приватизирана и отново е възстановено името й “Havas S.A.” и е разширен спектъра на дейностите й във всички сфери на съвременната реклама и информация.

Андре Мейно/1874-1962/, /Andre Meynot/ е бил администратор в агенция “Хавас”. В архива на Васил Стоилов са запазени писма от дългогодишна кореспондеция с Андре Мейно/ и членове на неговата фамилия.

26. Цено Тодоров/1877-1953/ – художник живописец и портретист, специализирал при френския портретист Баше. Васил Стоилов завършва Художествената академия като негов ученик. Писмото е изпратено от София с дата: 19.01.1932 г.,София.
27. Стоян Баджов/1881-1953/ – живописец и приложник; рисувал стенописите в софийската църква “Св. Седмочисленици”, реставрирал Боянската църква, проектирал юбилейни марки, ордени и др.
28. Д-р Никола В. Михов/1877-1962/ – библиограф, икономист, с изключителни заслуги към българската библиография. В периода 1912-1932 издирва в големите европейски библиотеки данни за икономиката, демографията и културната история на България до Освобождението. Автор на трудовете: “Библиографски източници за историята на Турция и България”/в 4 тома/,“Населението на Турция и България през ХVIII и XIX век”/в 5 тома/ и др.
29. Георги Бакърджиев/1899-1972/ – художник, керамик; учил във Франция; членувал в дружеството на парижките декоратори. След 1940 работи в България. Възстановява сивата тракийска керамика и стилизира формите на народното грънчарство

*** За коментарния текст към публикуваните писма, освен архивни документи и справочни издания, са използвани и следните издания:

a. Професор Васил Стоилов: Изтъкнат художник и педагог: Национална теоретична конференция: По случай 95 години от рождението и 10 години от смъртта му, проведена на 12 май 2000 г. във Великотърновския университет “Св.Св. Кирил и Методий” [Сб.] /Съст. доц.д-р Георги Костов. – УИ “Св.Св.Кирил и Методий”
b. Ганка Найденова-Стоилова. В часа на синята мъгла. Наука и изкуство. София,1992
c. Явора Стоилова. Баща ми. Литературен форум,1993

Васил Стоилов. История на моя живот;[и] Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*