Публицистиката на проф. Иван Саръилиев

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

Публицистичните текстове на Иван Саръилиев са малко на брой, писани са по конкретни поводи със задачата да информират българското общество за научни форуми и културни събития, най-често случващи се в чужбина. Той не е активен публицист и в този смисъл изявите му в печата рядко излизат от кръга на научните му занимания, за да изразят отношението му към обществените проблеми на деня. По-често и в масовия периодичен печат /най-вече във в.”Мир”/ той е автор на популяризиращи философската наука текстове за живота и трудовете на нейни видни представители – Кант, Спиноза, Бергсон, Фройд, Фердинанд Шилер.

За пръв път името му се появява в споменатия вестник на 17 януари 1913 г. в неподписан материал със заглавие “Оксфордски професори за България”. Младият Иван Саръилиев, по това време “учител в една от софийските гимназии” /както той скромно се самопредставя/, е получил новогодишни поздравления от своите професори в Оксфорд. В писмата както става ясно от приведените цитати става дума за проявени интерес и загриженост към положението на Балканите и България от страна на професорите Ф.К.С. Шилер, Дж. Смит и Дж. Стюарт. В разгара на Балканската война английските учени използват случая не просто да изразят лично съчувствие и съпричастност към народа на своя ученик, а и да призоват към проява на разум и здраво единение между балканските държави и спиране на военния конфликт, който както прогнозират те и както всъщност се случва, ако продължи има опасност да се разрастне в европейски и световен. “Аз се надявам – пише проф. Шилер – че конференцията за мира в Лондон ще бъде успешна, макар да не се чувствам много уверен в това: има очевидно толкова много тайна история зад събитията и може би някой да се е приготвил за една война напролет”.

Иван Саръилиев адекватно разчита посланието на своите учители и веднага го прави обществено достояние. Така в целия този брой на в-к “Мир” въпросният кратък текст се оказва единствен в контекста на военното напрежение в обстановката на краткото следпразнично затишие преди големите битки при Чаталджа, Шаркьой и Одрин в края на зимата на 1913 година.

Освен че е първа тази изява в печата за младия и скромен учител по логика и психология е и знакова по отношение на бъдещите му спорадични публицистични появи, обединени от едно твърде различно от обкръжението си присъствие, деликатно, очакващо да бъде забелязано. Днес е трудно да се каже доколко тези появи са спонтанни, по важното е че са по своему различни от общоразпространените мнения, че изразяват разумни, но малцинствени мнения, настроения и нагласи. Такъв е случаят с изразеното от Иван Саръилиев мнение по обсъжданите в края на 20-те години идеи за Гроб на Незнайния Воин в центъра на София. В голяма статия, отново във в. ”Мир”, “Кенотаф или Гроб на незнайния воин” той предлага да се помисли и приложи в случая английския опит, който представя по следния начин:

“В Лондон незнайния воин е погребан в Вестминстерското абатство, дето са погребани, както е известно, много английски крале и кралици и най-великите синове на английския народ. Гробът е поставен по средата на черквата, близо до западния вход и е покрит с една плоча от черен мрамор, изкопана и донесена от едно от бойните полета в Белгия. За да не се ходи по плочата, тя е заградена с железна верига, подпряна на няколко ниски стълбчета. В плочата са издълбани следните думи: “Под този камък почива тялото на един Британски Воин, неизвестен по име или чин, пренесен от Франция, за да почива между най-прочутите синове на тая земя и е погребан тук в деня на примирието. 11 ноември 1920, в присъствието на Негово Величество Крал Георги V, на Неговите министри, на главнокомандващите Неговите военни сили и на голямо стечение народ. По тоя начин е зачетена паметта на големите множества, които през време на голямата война от 1914-1918 дадоха най-многото, което човек може да даде – живота си за Бога, за Краля и Отечеството, за своите мили, за огнището си и за империята, за свещената кауза на справедливостта и за свободата на света. Те го погребаха между царете, защото Той бе извършил добро към Бога и към своя дом”.

Освен гроба на незнайния воин,- продължава авторът – в Лондон е издигнат като символ на скръбта на английския народ за падналите във войната, величествен Кенотаф в една от най-важните улици на града, Хуайтхол. Кенотаф е гръцка дума и значи празен гроб. В древността са имали обичай да построяват Кенотафи за онези герои, на които телата са останали в далечни страни. Човешката душа има нужда от място, където да излива скръбта си по умрелите. За да се задоволи тази нужда бе издигнат и Лондонският кенотаф, който според официалното описание, е “имперски гроб на всички онези граждани на империята, от всички вери и обществени положения, които дадоха живота си през войната.”

Лондонският кенотаф е цял от камък, с проста но внушителна външност. Единственото му украшение са шест национални знамена, прикрепени по три към двете страни на паметника. На предната му страна са издълбани думите; “На славните мъртавци”.

В разказа на Иван Саръилиев за паметниците на незнайния воин в Лондон се подчертава “начина, по който е зачетена паметта”, защото в начина са вложени преобладаващите сред британците обществено мислене, етика и чувство за мяра, вложена е една обединяваща нацията философия, съсредоточена върху най-важните за всеки човек понятия – живота и смъртта и тяхната взаимна обвързаност. Това много добре обмислено в Лондон решение на този толкова важен обществен въпрос – как да се съхрани паметта и как всеобщата и индивидуалната почит към загиналите воини да продължи през вековете- авторът вижда много лесно приложимо и в София. Той смята, че гробът на незнайния български воин не би могъл да има по-величествен мавзолей от храма Александър Невски и дори посочва къде точно в храма да бъде разположен. Препоръчва на площада да бъде издигнат и т.нар. Кенотаф, който като празен гроб, би изпълнявал ролята на символ и не би затруднявал със съществуването си другите празничните функции на площада, както и не би било толкова недопустимо преминаването на гражданите покрай него да става без сваляне на шапка, както то е недопустимо при преминаването край гроб. И накрая авторът напомня, че предложеният вариант не изисква влагане на много средства от държавата.

Единственият положителен отзив на това предложение, ако съдим по запазеното в архива на Иван Саръилиев, е направил Иван Шапкарев във в.”Народна отбрана”, който казва, че “тази твърде интересна статия за незнайния войн са длъжни да прочетат тия, които уреждат въпроса у нас”.

В самото начало на Втората световна война, четири месеца след нахлуването на хитлеристите в Полша, в.”Мир” публикува на първата си страница статията на Иван Саръилиев “Английски признания и проекти”. Авторът тук е подписан с професорската си титла, той има зад гърба си вече дългогодишна успешна университетска кариера, пътуванията в САЩ, специализацията си в американските университети и книгите си върху философията на Джордж Бъркли, за родовите идеи, върху прагматизма, студиите “За волята” и върху “Съвременната наука и религията” /последната предизвикала шумната полемика с проф.Димитър Михайлчев/. Текстът “Английски признания и проекти” излъчва оправдано самочувствие и деликатната Саръилиевска дидактика, в чиято необходимост за българското общество авторът по възрожденски е убеден и тя присъства във всичките му текстове. В тази статия става дума за “една от последните речи по лондонското радио на йоркския архиепископ Уилиам Темпъл /по думите на проф. Саръилиев: ”един от най-видните философски писатели на днешна Англия”/, адресирана към народите на Британската империя и целия свят и подлагаща на преоценка и преосмисляне резултатите от Версайския мирен договор. Реч, която била напечатана и разпратена на всички страни по света. Думите-“признания” на йоркския архиепископ, цитирани почти изцяло от представящия го Саръилиев, не са в състояние да спрат вълната на агресията започнала да залива Европа и света по това време/1940 г./, а “проектите” за “европейски съд на справедливостта”, “за европейски конгрес” и “европейска федерация”, които да се съобразяват с интересите на ощетените, на победените, на малцинствата и на подчинените народи са, както виждаме и днес след края и на студената война отново своеобразно актуализирани за Европа и света. Защото, както е казал в тази си реч архиепископът на Йорк, “Европа не може да бъде федерирана преди да бъде задоволена”.

Патосът на проф. Саръилиев в тази статия е мотивиран не толкова от съдържанието на речта, колкото от желанието му да подчертае пред българското общество ролята на религията и религиозните водачи в английския обществен живот и в живота на държавата. “Забележително е, пише той, че тясното вплитане на религията в живота на държавата, изпълва със задоволство всички. Историците /напр. Ернест Баркер/ считат голяма придобивка за страната възможността на религиозните водачи да представляват и изразяват чувствата и разбиранията на християнска Англия в Парламента, там където според израза на философа Бьорк, “става освещаването на държавата”. “Когато християнски принципи и християнски гласове имат легално право да бъдат чути при обществените разисквания – пише проф. Саръилиев – държавата се облагородява и се създава гаранция, че “тези които участват в управлението, ще се вдъхновят от възвишени и достойни понятия за своята функция”.

Иван Саръилиев прибивава в САЩ в началото на 30-те години като степендиант на Рокфелер, откъдето изпраща за в. “Мир” през 1932-1933 г. обширни текстове, посветени на “големите американски университети” – Харвард, Колумбия и Йейл , на столицата Вашингтон и на коледните приеми у Рокфелер и Карнеги за 1933 година. Тези текстове са композирани по един и същ начин – предистория на университета, развитие, престиж, най-съществени статистически данни, отнасящи се до статута, бюджета, броя на преподаватели и студенти, на стипендианти, размер на заплати и стипендии и други най-различни впечатляващи българския читател подробности; Но въпреки обединяващата ги структура, всеки от тези текстове, носи свой дух, свое настроение, идващо от разнообразието на описаните обекти, на срещите с различни и интересни хора от научния елит на САЩ.

И в трите текста авторът подчертава отличната организация, строгата отчетност на средствата, които са много и са частни, огромната привързаност на възпитаниците към своите университетите, която продължава през целия им живот и се изразява в конкретна материална помощ, благодарение на която се осъществява постоянно нарастващия просперитет и авторитет на тези образователни институции и днес емблеми за качествата на американското образование. От детайлните описания на пейзажа, красотата на сградите и красотата на парковете, от които едно любознателно око не пропуска нито една съществена или любопитна подробност, авторът преминава към хората; всъщност като носители на идеи и съзидатели, те са на първо място; с достолепна почит техните имена са вградени в имената на университетите, в посветените им сгради и аудитории, техните образи мълчаливо наблюдават от статуите и портретите постоянното движение на трудолюбивите рояци от студенти и преподаватели. “Харвард е бил винаги и днес е начело на американските университети – отбелязва Саръилиев. Но това не се дължи на богатството му или на постройките му, или на големия брой на студентите му… Същественият елемент на могъществото на Харвард са професорите му. Традициите на този университет за здрава хуманитарна и научна култура, голямата интелектуална свобода, която е царувала винаги в него, привличат тук най-добрите американски учени. Много от сегашните харвардски професори са с международна известност”…”Във философския отдел спомените за Джеймс, за Ройс, за Сантаяна са още живи. Тук от няколко години е един от най-видните съвременни философи Уайтхед; тук са също Палмер, Уудз, Пери, Луиз, Олпорт и много други по-млади и деятелни мислители. Начело на психологическата лаборатория, основана от Джеймс, стои проф. Боринг; Начело на психологическата клиника професор Мърей”.

Текстовете, посветени на американските университети съчетават елементите на очерка и пътеписа. Но заедно с това те документират и удовлетворението на автора не само от видяното и чутото, но и от вниманието към собствената му персона, което той е представил достойно и с чувство за мярка.”У всички тези американски колеги намерих най-сърдечен прием. Аз бях посрещан най-любезно във всички институти, кабинети, лаборатории, които посещавах. При философските разисквания, във философския колоквиум, във философския клуб или в семинарите, бях поканван да се изкажа пръв и бивах изслушван с голямо внимание. Дадоха ми всички улеснения и съдействия, за да мога да изпълня успешно задачата си.Американците са много гостоприемни. В моя чест бе даден голям обяд, на който присъстваха всички професори от отдела по философия и психология. Професор Уудз председател на отдела, ме въведе в някои от най-старите и най-важните клубове в Бостън “Няколко дни след пристигането ми в Кембридж бях поканен на чай от президента на университета проф. Лоуел.”

Текстовете, които бихме могли да определим като публицистични у Иван Саръилиев са само малка експонирана част от книжовната и преподавателската му дейност, белязана със знака на изключителна добросъвестност, трудолюбие и скромност. Тези човешки добродетели, съчетани с любов към знанието, разума, дълга към предците и Бога, той открива навсякъде, където има просперитет. Открива го и в живота на богатите и щедри хора в Америка и в онези, посветили се на науката и знанието.

Тези текстове са запазили своята уникална свежест и днес, почти 70 години след появата им, но са останали анонимни въпреки нашия постоянен интерес към живота в САЩ. Тяхното припомняне си заслужава дори само като контрапункт на Алековата туристическа представа от Новия свят в “До Чикаго и назад”, която все още формира масовата ни школска представа за Америка.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*