Яворов между Мина и Лора : Знаци на съдбата

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

Мина – Лора. Две са имената и лицата на Яворовата муза. И все по-трудно става разделянето им и ненужно противопоставянето им. В сферите на българската духовност сам поетът ги е вградил в един цялостен романтичен мит. И ако в народностните предания по нашите географски ширини мотивът за вградената невеста е свързан с идеята за здравина и вечност на сътвореното от мъжа, вградените в творчеството на Яворов образи на Мина Тодорова и Лора Каравелова са част от неговата културологическа значимост и своеобразие.

На противопоставянето между тези два образа са отделени много страници в литературата върху живота и творчеството на Яворов. Но съдбовния факт на присъствието им в реалния живот на поета и в творчеството му едновременно ги противопоставя и обединява в името на онзи трети образ на любимата, който всяка велика поезия сътворява, независимо от своя автор.

В поезията на Яворов образите на Мина и Лора едновременно съсредоточават и раздвояват образа-символ на любимата. Неговото двуединство доминира над възможните други прототипови съответствия в творчеството на поета и поема в себе си цялото смислово и знаково съдържание на любовната му проблематика. Всички повече или по-малко продължителни любовни преживявания намерили отражение в Яворовата поезия са в проекцията на отношението Мина-Лора.

Дори и дълбоко съдържателното общуване на Яворов с Дора Габе в самото начало на нейния творчески път, вдъхновило го за създаването на редица негови стихотворения, не надхвърля значението на периферен и мимолетен факт в четенето на неговата биография. Този факт има много по-голямо значение за биографията на поетесата, която в края на дългия си живот публикува Яворовите писма с посветените й стихове, без да успее да накърни стабилния статус на митемата “Мина-Лора” в литературно-историческия сюжет “Яворов”.

Защо е така? – На първо място, защото любовната тема в творчеството на Яворов не може да бъде изолирана от проблематиката на цялостното му творчество, белязано със знака на “раздвоението и единството”. В своята рецептивна литературна антиномия образите на Мина и Лора най-органично съвпадат с крайните противоположности в противоречивия Яворов дух. По този начин те битуват в съзнанието на редица поколения българи.

На второ място – двете любовни драми на един от най значимите български поети от края на 19 и началото на 20 век се разиграват в най-буквалния смисъл на думата почти едновременно и в живота, и на сцената пред очите на персоналистично настроеното младо българско общество. В някакъв смисъл за пръв път в своята кратка самостоятелна следосвобожденска история то е не просто свидетел, но и активен участник във феномена на творчеството. Обществото не просто следи, но и с активната си рецепция мотивира и стимулира творческия процес, участва в изключително бързото преобразяване на житейски факти във факти на изкуството.

Очевидно проблематизираното себепознание в поезията на Яворов, без дидактика, а със силата на крайно откровение, насища отворените обществени валенции за себепознание. Чрез “пределния автобиографизъм на Яворов”, както посочва Михаил Неделчев, “обществото прониква в мистиката на художественото съзнание”. Заедно с утвърждаването на Яворов като една от централните фигури в културния живот на България, автобиографизмът му прераства в “авторска позиция”.

След разделните 1903-1904 г., когато лириката на поета зазвучава в синхрон с “новите настроения”,т.е. става много по-съсредоточена в индивидуалното и субективното, тя постепенно приема изповедния тон на дневник, в който попадат стихотворенията, тогава вдъхновени от романтичната му връзка с Дора Габе. Те се появяват в списание “Мисъл” през 1905 и 1906 г. в циклите “Самота”, “Затмение”, “Среднощни видения”. За тези стихотворения поетесата казва, че ги е следила като “дневник” на техните отношения. “Затмение” беше плод на първото болезнено наранено чувство у Яворов… Същото наранено чувство ми говореше и от стихотворението “От други свят съм аз”… Най- сетне като прочетох “Възход”, почувствах, че Яворов беше преодолял това чувство”

В третия цикъл “Среднощни видения” Яворов включва “Благовещение” – първото стихотворение вдъхновено от първата му среща с Мина Тодорова, случила се на 25 март 1906 г. на пролетния празник Благовещение. Стихотворението било написано същия ден-

Прохладен лъх от ангелско крило,
о, ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее сън…
Зора се зазорява вън.

В общото мрачно настроение, което обединява стихотворенията в този цикъл /”Ледена стена”, “Чудовище”, “Ний бяхме две деца”, “Видения”, “Една дума”/, “Благовещение” внася онази светлина и духовно успокоение, с които е свързан оттук нататък и завинаги образът на Мина в лириката на Яворов. Поставено като лъчезарен финал на лирически текстове, заредени с противоположни емоционални напрежения, стихотворението “Благовещение” внася образа на любимата противопоставно и едновременно с това като обединяваща финална доминанта, в която се съсредоточава идеалната представа за този образ. Аксиоматичната теза в тълкуването на изкуството като сфера на идеалното, в която прототиповите съответствия изчезват, остава невалидна за четенето на Яворовата лирика и рецепцията й на почти всички читателски нива – от любителското до професионално оценъчното и литературно-историческото. Самият автор е насочвал читателите си именно към този вид четене, създавайки биографичен контекст около своите възлови стихотворни текстове, превръщайки го в части от един лирически дневник. Той сам поставя “Благовещение” в самото начало на лирико-епистоларния си роман с Мина Тодорова във Философско-поетическия си дневник, който пише в Париж непосредствено след смъртта на девойката на 13 юли 1910 година:

”То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, подобна на една бяла лилия, сред поле през май покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по бял снега, по висока от другите, но навела своята ароматна главица…

Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми…”

През същата 1906 г. само пет месеца след срещата си с Мина Тодорова и написването на “Благовещение”, Яворов среща и Лора, красивата дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови. На 20август, те съвсем случайно, на разходка до Драгалевския манастир попадат в една и съща голяма компания.

Естествено е двамата да са знаели един за друг много преди това официално запознанство, фиксирано за историята и в една известна фотография, поставила ги един до друг. Известно е, че интелигентната и по европейски образована Лора е следила и харесвала поезията на Яворов. А и той, според Ганка Найденова /”Пътят към драмата”/, я е видял и запомнил още през 1902 г., когато е била шестнайсетгодишна. Но срещата им в Драгалевци се оказва знаменателна и за двамата.

През септември на същата 1906 г., като следваме автобиографичния прочит на Яворовата лирика, появата на лирическия цикъл “Падение” е също знакова. За стихотворенията от този цикъл видната изследователка на поета отбелязва: “Лора не минава край него безследно. Стихотворението “Стон” /”На Лора”/, напечатано месец по късно свидетелствува за отзвука на тази среща в душата на поета. Чувствителната антена веднага долавя съвсем друг род трептения, отколкото при първата среща с Мина…”. Стихотворението “Стон” в този цикъл е финал на лирическия сюжет, очертан от заглавията:“Надолу, все надолу”, “Аз страдам”, “Сфинкс” и “Слова”.

По това време Яворов е в разгара на увлечението си по Мина Тодорова. Планира своето пътуване до Франция и в писмата си с девойката обсъждат и нейното евентуално заминаване за там, за да продължи образованието си. И все пак в контекста на автобиографичния прочит съдържанието на цикъла “Падение” дава основание на Ганка Найденова да постави риторичния въпрос: “Не изповядваше ли Яворов в тези трагични самообвинения раздвоеното си чувство макар и за миг?”

Въпросът е основателен. След срещата си с Яворов в Драгалевци, Лора Каравелова, очевидно получила достатъчно внимание от страна на поета, се е почувствала харесана и желана. В писмо от 14 октомври 1906 до писателя Петко Тодоров,/с когото споделяла своите литературни опити и интимни размишления, някои от които чрез него се появявали и на страниците на сп. “Мисъл”/ тя му е разказала следното: “Стоят двама на двата бряга на една река. /Под двама навярно ще разберете двама влюбени./ Мостчето, което ги дели не е опасно, но е неприятно за минуване. Тя се е загледала в неговите чудесни очи и е готова не само по мостчето, но и през реката направо да мине. В това време и той я вижда и … както обикновено стават тия работи…пламва. Но той не се затичва към нея, не му и минава през ум да го направи, а я вика тя сама да дойде. Тя, която е много по-малко егоистка /при все, че вий ни наричате нас бедните жени, най-земни създания/, не мисли за себе си, нито за каквото и да е, а само за него. Първа стъпка към мостчето прави тя, но внезапна мисъл й дохожда, че той като мъж и като по-силен /поне тъй трябва да се предполага/ трябва той, а не тя да преодолее препятствията. Тази мисъл туря край на решението й, тя предпочита своя бряг и хвърля презрителен поглед към приятеля, ако и да желае от сърце да го види при нея. А приятеля /собствено не трябваше да профанирам думата приятел тук, не приятеля, а той/, и тъй той дълбокомислено заявява, че почва във фаталност да вярва, в невъзможността да се осъществят известни неща…“

Алегорията на този сюжет е прозрачна. Срещата и раздялата между двамата са предопределени според него; според нея тази среща е трябвало да стимулира енергията и у двамата, но “мъжете са тъй малко енергични”. Постскриптумът в същото писмо, в който Лора моли Петко Тодоров за адреса на Яворов, за да му отговори на изпратена й от него картичка без адрес, допълва и доизяснява случилото се между двамата и дори в известна степен чертае тъжната му перспектива в бъдещето.

И така Мина и Лора влизат в живота на Яворов почти едновременно – в една и съща година с разлика от няколко месеца – първата като “прохладен лъх от ангелско крило” в деня Благовещение; втората – като “учудено засмяна жизнерадост”, като знойна плът и призрак лек” в разгара на лятото.

Житейските факти наредени във фатална ситуираност, паралелните текстове /писма, посвещения, спомени и интерпретации/ се превръщат в постоянен контекст на Яворовата поезия и драматургия, от който те не могат да бъдат отделени и еманципирани. “Оттук нататък /т.е. август 1906/ сянката на тази жена /т.е Лора/ се мярка непрекъснато в пътя на поета като някакъв зловещ знак на съдбата”. Този извод отново принадлежи на Ганка Найденова и всъщност формулира точно и недвусмислено връзката между образа на Лора и декадентския образ на любимата и на жената въобще в творчеството на Яворов. Дори не е парадокс, че преценени от друг ракурс, тъкмо фактите разтоварват образа на Лора от отрицателните конотации, идващи от Яворовата поезия. Връзката на Яворов с Лора е достатъчно кратка, протекла в последните години на живота му, в които той не пише поезия, когато творческите му планове, усилия и амбиции са изцяло посветени на театъра и драмата. Но това не пречи декадентския образ на жената-хетера-вакханка-загадка /в “Царици на нощта”, напр./да се свързва именно с Лора, а за сметка на това любовното му чувство към Мина прекалено да се стерилизира. Например:

“Тя /Мина/ бе някакво серафично същество, което изигра в живота на Яворов ролята на “небесните годеници” на немските романтици – пише Здравко Петров. – Оттам дойде платонизмът на неговата страстна любовна лирика, която не познава багрите на груба чувственост. Яворов въплъти музиката на това същество в необикновени строфи, то живее своя втори и необикновен живот в целомъдрените строфи на “Две хубави очи” и “Среднощни видения”… Но, уви Мина е блянът, нереализираната любов, неговото завинаги отлетяло щастие. Лора стана “царица на нощта” на неговия млад и трагичен живот”.

Имената Мина и Лора са се превърнали в ключови символи при четенето на Яворов, което поставя в схема и представата ни за реалните им образи, лишавайки едната от плът, а другата от духовност. Този силен отблясък на Яворовото .”раздвоение-единство” върху реалните образи на Мина и Лора всъщност представя изкуството в ролята му на фактор променящ реалността по свой образ и подобие. В случая става дума за художествена деформация, която разлага сложността инюансите на женско-човешкото, свеждайки го до крайностите – ангел-демон, ефир-плът.

И така, биографичното проследяване сочи, че конкретното присъствие на Лора в живота на поета до смъртта на Мина през юли 1910 г. се съсредоточава в описаната знакова среща. В продължение на четири-пет години след нея емоционалният живот на Яворов е подвластен на взаимното чувство с Мина и на безбройните перипетии, които го съпровождат. След срещата си с Лора през 1906 г., точно както в нейния притчов разказ, всеки от тях двамата остава на “своя бряг”. И всеки има своето основание да го стори – Яворов е направил своя сърдечен и морален избор, тя както се полага според добрите нрави, е демонстрирала своята женска сдържаност и гордост. И като е писала тези редове едва ли си е давала сметка за пътя, който е трябвало да измине по волята на властната си майка; и за големите изпитания пред изостреното й чувство за лична свобода и стремежа и към независимост.

До трагичната смърт на Мина сложното и противоречиво любовно чувство у Яворов, многократно и многостепенно сублимирано в лириката, финално окръглено под заглавието на книгата “Подир сенките на облаците”, попада в зоната на жанрово затишие, в подготовката и търсенето на други форми и жанрови изразявания. Парижкият Философско-поетически дневник е отново в известен смисъл лирически размисъл, повтарящ и анализиращ познатите от неговия собствен и реален живот лирически сюжети за любовта и смъртта, за желанието и страданието.

Големият шанс за човека и поета Яворов в този момент е работата му в театъра. Театралното пространство и драматургичните жанрове предполагат в най-висока степен откъсване от субективното и възможност за неговата обективация. От две години той се труди в храма на Мелпомена, наблюдава и натрупва опит в това изкуство.Превежда и поставя на сцената най-големите – Шекспир “Ромео и Жулиета” и “Укротяване на опърничавата” и Оскар Уайлд – “Саломе”.Логично е сякаш идеята за драмата “В полите на Витоша” да му хрумне душеспасително бързо. След срещата със смъртта и преживяната раздяла с любимата тази идея измества другите сюжети, които са го занимавали и той написва първия й вариант в Париж, където остава до края на същата година. Написва я бързо, като стихотворение.

Но за разлика от поезията, в която спонтанността и бързината преливат свежест и автентичност от преживяното към текста, в драмата автобиографичният буквализъм прозвучава фалшиво и високопарно; това, което в лириката изглежда дълбоко истинно, в драмата се появява като повърхностно и лошо измислено. Автобиографичният сюжет на пиесата се възприема от мнозина /в това число и най-близки приятели, като Боян Пенев, напр./ негативно, не като изповед, както е в лириката, а като елементарно копиране на живота, дори като проява на лош вкус. Липсата на сериозна и почтителна дистанция във времето след смъртта на Мина предизвиква недоверие и съмнение в искреността на Яворовите чувства към нея. Самоубивайки своя прототип Христофоров, Яворов твърди, в анкетата на Михаил Арнаудов, че е следвал познатия литературен пример на Гьоте и неговия Вертер. Но ако Гьоте със своя лирически епистоларен роман постига най-подходящата жанрова форма за представяне на необикновено интензивния душевен живот на своя герой и в края на 18 век поставя началото на нова европейска мода в изкуството и живота, случаят с Яворовия Христофоров, около два века по-късно, е различен. Неговото самоубийство не прозвучава достатъчно аргументирано за вещата и запозната с подробности около бита на автора публика. А професионалната критика намира достатъчни основания да формулира недостатъците на пиесата като външно копиране на живота и липса на убедително изобразени характери и истинска драматургия.

Естествено е конкретиката на сюжета в драматургичния жанр да предизвиква различни от тези на лириката и прозата рецептивистки реакции и това до голяма степен обяснява защо за разлика от съвременните й, по-късните прочети и театрални интерпретации на първата Яворова драма печелят повече критическите и зрителските симпатии. С отдалечаването от съвременните й реалии, се променя естествено и природата на четенето и възприемането на драмата. Промяната в по-късни времена се изразява в преакцентуване върху отрицателната роля на социума в отношението между личността и
обществото. А в тоталитарното време този конфликт се тълкува и интерпретира като класов и политически в духа на “критическия реализъм”, “методът”, към който отчасти по това време е причислен Яворов, и който, според апологетите на соцреализма и партийността в литературата, е позитивна, но все още недостатъчно градивна критика на буржоазното общество, тъй като героят в пиесата все пак се самоубива и то от любов.

Участието на Лора в живота на Яворов, протича в това негово напрегнато и усилно време, белязано с новите авторски амбиции, перспективи и реализации. Ганка Найденова нарича този период от развитието му “пътят към драмата” и очертава траекторията му, започвайки с ранните детски театрални интереси и изяви, през драматизма на лириката му, до проявите на високия му професионализъм като артистичен секретар и драматург на Народния театър, където е назначен от Пенчо Славейков през май 1908 година.

Но конкретният път на Яворов в драмата – работата му в театъра, авторството на двете пиеси, дори преводите му на Ромео и Жулиета и на Саломе са все факти символно и знаково преплетени тогава и с драматичното присъствие на Лора в живота му.

За разлика от първите триумфални успехи в поезията, първите драматургични изяви на Яворов му създават достатъчно поводи за напрежения и дискомфорт. Достатъчно е към не особено ласкавите оценки за пиесите му да прибавим и някои от съпровождащите ги събития и случки от времето на работата му в театъра – недоволни автори, клевети, съдебни дела; , закриването на сп. “Мисъл”, изгнанничеството и смъртта на Пенчо Славейков, войните и покрусените за пореден път обществени надежди и т.н..

Личният любовен и семеен живот с Лора, не се оказва спокоен пристан за Яворов, а напрегнато публичен, втора сцена с размити и заличени граници между общественото и битово всекидневното пространство, осветено от прожекторите, изложено на показ за любопитните и коментаторите.

Сякаш упрекът на критиката за липса на драматизъм и истински трагизъм в първата му драма “В полите на Витоша”, се материализира в реалния му живот. Срещайки Лора, по силата на някаква съдбовна необходимост Яворов все пак преживява трагедията, от която си е мислел, че се спасил със силата на своето изкуство.

“Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка” – пише поетът в своето изложение до апелативния съд.

Яворов употребява думата съдба – понятие, което обикновено не се използва като алиби в съда, не се използва често и в литературно исторически текстове. Но това е сигурно точната дума, която не го разтоварва от отговорност за случилото се с Лора. Съзнанието за неговата предрешеност и съдбовност не напуска поета в годината на слепотата, на мъчителния размисъл и трагическа равносметка.

Известно е, че в последната година от живота си – 1914 – Яворов се връща към своята поезия като прередактира антологичната си книга “Подир сенките на облаците”. Към смислите на това връщане – редактиране на отделни стихотворения и цялостното прекомпозиране на книгата – е неизбежно да се добави и смисъла на “вграждането на невестата”. В този момент именно образът на Лора застава равностойно до образа на Мина в поезията му. Тогава стихотворението “Стон” получава демистифициращото си заглавие “На Лора” /а не посвещение, което би имало различен смисъл/ и завършващото му в края уточнение на мястото: “Драгалевски манастир, август 1906”. На Лора той посвещава и цялата си книга с прекрасните думи, които от този момент нататък неизменно ще присъстват във всяко поредно издание:

“Мила Лора!
На твоята светла душа, устремен към тебе,
духът ми посвещава своите изповеди.”

Така в своето посмъртно битие, битието на творчеството, Яворов свързва образите на Мина и Лора в единния и противоречив образ на любимата, в универсалния символ на жената – загадка и смисъл на Битието.

Литература:

П.К.Яворов. Събрани съчинения в пет тома.Под редакцията на КръстюКуюмджиев. София . Изд. “Български писател”, 1977

Ганка Найденова-Стоилова. П.К.Яворов. Летопис за живота и творчеството му.Второ преработено издание. София. Изд. На БАН, 1986

Ганка Найденова-Стоилова. П.К.Яворов. Пътят към драмата. София. Изд. “Наука и изкуство”,1962

Ганка Найденова-Стоилова. Лора-Яворов. Писма и документи. София.Изд. “Народна младеж”,1983

Мина. Интимни и предсмъртни изповеди, представени от Стефан Памуков. Пловдив. Изд.
“Хермес”,1991

Михаил Неделчев. Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов. В сб. Яворов. Раздвоеният и единният. София. Изд. “Наука и изкуство”,1980

Пенчо Славейков, П.К.Яворов, П.Ю.Тодоров в спомените на съвременниците си. София.Изд. “Български писател”, 1963

Боян Пенев. Студии, статии, есета. София. Изд. “Български писател”,1985

Здравко Петров. Законно и незаконно родени умове. София. Военно издателство,1976.


1 коментар ↓

Един коментар по Яворов между Мина и Лора : Знаци на съдбата

  1. Ahmed. Tleba

    Zdravei te. , mnogo. hubova. rabota.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*