Детската агресия в романа на Теодора Димова „Майките“

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Елена Борисова

Проблемът за детската агресия в романа на Теодора Димова „Майките” заема немаловажно място, на фона на разгръщащите се травматични отношения между майката и децата. Темата за детската агресия е маркирана още в дебютния й роман „Емине”, а нейното ядро се разпръсква и в следващия роман на авторката, приемайки апокалиптични размери.
Преди да продължим с разсъжденията върху акта на детската агресия в романа, довела до убийство, е необходимо да предложим теоретична рамка, която да изяснява някои особености на агресивното поведение. Хуманитарните науки, и не само, дават нееднозначни предположения относно природата на агресията. Различни школи в психоанализата и психологията например се опитват да дефинират агресивните проявления, но изплъзването от терминологизирането й се дължи на невъзможността за нейната фиксираност в психологическите процеси на личността. Можем да изведем най-обобщена дефиниция на понятието „агресия”, позовавайки се на различните й тълкувания: агресията представлява множество разнообразни действия, които нарушават физическата и психическа цялост на друг човек, или група от хора, и водят до неговото унищожаване. По друг начин казано, агресията се определя като форма на поведение, възнамеряващо да нарани някого физически или психически.

Зигмунд Фройд (един от теоретиците на агресията) на няколко пъти променя отношението си към нейната природа. Първоначално той разглежда агресията като поведенческа функция на фрустрацията и смята, че тя е премордиална изконна реакция срещу възпрепятстването на търсене на удоволствие или при избягване на болка. По-късно той формулира проблема на езика на инстинктите, които обосновава в две основни разновидности: Ерос (Eros), или жизнените инстинкти, и Танатос (Thanatos) инстинктите към смъртта. Агресията е израз на Танатос или разрушителните сили. Колкото по-силен е инстинктът за смъртта, толкова по-директна е агресията.

Екологичната теория, чийто представители са Конрад Лоренц, Робърт Ардри и Дезмънд Морис, подкрепя тезите на Фройд, че агресията е инстинктивна. Те са убедени, че човешката нервна система съдържа биохимично препрограмиран проект, пораждащ неизбежно агресията.
Аналитичката Карен Хорни, основателка на школата, позната като холистична психология, се противопоставя на теорията на Фройд, че агресията е вродена предразположеност, и търси корените й в процесите на ранното детско отглеждане.  Нейните възгледи вземат предвид повече културния контекст, в който се развиват индивидите. За нея произходът на агресията лежи в отхвърлянето на детето.

Вродена или не, детската агресия е все по-тревожен факт в нашето съвремие.
В „Майките” всички деца са моделирани от своите родители, а проявата на агресия е компенсаторна реакция на личността, която не е научена да разграничава доброто от злото. Майката отразява детските психически състояния и ги представя обратно на детето, преведени на езика на физическите действия, които то може да разбере. Ролята на родителя е да осигури съзидателно „огледало”, което да може да обхване и заплени аспектите на детската активност. Изправени пред дълбоко безчувствено и жестоко родителско отношение, психическите прояви на децата в романа са „чупливи” и уязвими, защото са подложени на „терор”.
Сюблимният момент, следствие от извратените майчини вакханалии, настъпва когато озверелите деца убиват своята учителка Явора. В копнежа си по майчина топлина те започват да идеализират Явора, която им отдава любовта си без да иска нищо в замяна. Неочаквано обаче решава да ги изостави и да замине с приятеля си, след като две години ги е приласкавала с майчината си топлина и грижовност. Усетила наркотичната зависимост на децата към нея, тя изрича съдбовните думи:
Напускам ви, защото така е редно. Разбирате ли ме. (…) ако продължа да бъда с вас, ще станете инвалиди, няма да изпитвате болката и цялата изоставеност, острието, което пробожда сърцето на всеки няма да стигне до вас.
Децата, почувствани измамени, употребени и изоставени я убиват, убиват „идеализираната заместителка на своите перверзни майки, учениците се превръщат от жертви в палачи на перверзното майчинство”. [Ламбрева 2007] Посредством убийството на Явора те отмъщават на своите майки, извеждайки тъмните страни на болка и омраза към тях.
Мислиш ли, че е редно да приютиш някой в себе си и после да го изхвърлиш? Мислиш ли, че можем да го понесем? Че можем да те загубим?
В колективния акт на убийството се сблъскваме с понятието „психология на масите”. Намиращият се в масата индивид губи съзнателната си същност и се превръща в контролирана от общия дух на колектива марионетка. Това е характерен белег за психологията на масите, при която именно обезличаването на Аза прави възможна масата. Според Фройд психологията на масите не може да се разглежда откъснато от психологията на личността, защото психологията на личността не е в състояние да се абстрахира от нейните отношения с другите индивиди. Без дълбинното разбиране за личностните душевни актове е трудно да се достигне до процесите, които възникват в масата и обосновават нейното относително автономно поведение по отношение на отделния индивид. Според Фройд социалният нагон, който определя поведението на масите, не е първичен, както нагоните на личностно равнище. Съгласно психоаналитичната призма, през която Фройд разсъждава, социалните нагони, които се идентифицират в масите, се формулират в кръга на семейството, те са вътрешно явление.

Психиката на децата в романа „Майките” е дотолкова обработена от родителите, че те се подават на общото настроение, което е завладяло групата – агресията – без да осмислят последствията. Действат импулсивно заради страха, че отново ще останат сами, защото и учителката им Явора ще ги изостави, отново ще бъдат подложени на пренебрежението и безчувствеността на техните родители, която ги убива бавно и постепенно, превръщайки ги в развалина.
От особена важност е мястото на престъплението, беседка в квартална градинка. То се превръща в сакрално пространство на повторното символично израждане на децата, на утроба, в която те се борят за правото си на живот, за еманципираността на телата им, като разкъсват тялото на Явора, на своите майки.
…започваше да прилича на оргия, ненаситна оргия по разкъсването на Явора, оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, които да разгарят въглените на отмъщението, на омразата, заразяваха се един друг като от светкавична чума, бързаха да се избутат, за да късат парчетата от Явора.
От една страна, с убийството на Явора децата финализират символното майцеубийство на техните майки. Разкъсвайки тялото й, опиянени от екстаза на кръвта, от ритуалната „омофагия” , те се опитват да възстановят всяка погубена от майките им част и постигнат себе си. От друга страна, извършват жертвоприношение върху олтара на собствените си съдби, белязани от гротескното клеймо на майчината утроба. Посредством жертвоприношението децата се опитват да постигнат „отделяне от нечестивото” [Дяков: 2003: 189], да осъществят „психическо пренасяне върху изкупителната жертва на силите на злото (…), които ритуалът по умъртвяването прогонва.” [Дяков, 2003: 189] Жреците в храма на агонията, на прокълнатото си раждане, очистват и измиват себе си в пролятата кръв, в кръвния данък на психическата им разруха.
Човешкото жертвоприношение изпълнява двойна роля: от една страна, представянето на човешкото жертвоприношение освобождава обществото от страдание, но от друга страна, търсенето му представлява продължение на наказание – а следователно и състояние на аномалия. [Hughes 2003: 91]
С убийството на Явора децата се оттласкват от майчиното перверзно проклятие, като прехвърлят върху трупа й негативните енергии и постигат изстрадания си вътрешен катарзис, но същевременно наказват своите майки за страданията си.

Жертвоприношението, което извършват децата, много напомня на дионисиевите култове, придобили религиозен характер, при които поклонниците на бога, повечето пъти жени, извършвали нощни религиозни служби, под звуците на тимпани и флейти.
Във възбуден танц сами се докарвали до екстаз, разкъсвали на части животното (както е описано в „Майките”, само че с човек), което въплъщавало бога (в случая – майката), и го изяждали сурово, като се „приобщавали” по този начин към божеството. [Тронски 1965: 125]
Съвременната  литература има особен пиетет към вакхическите оргии, и това го доказва романът на Дона Тарт „Тайната история”, за който ще споменем по-подробно, след като представим цитат от трагедията на Еврипид „Вакханки”, която е образцов пример за преекспониране на вакхическите изстъпления, но тя се отклонява от дионисиевите мистерии, защото жертва човек.
Разкъсаха месата му
оголваха ребрата му. И с кървави
ръце плътта Пентеева разхвърляха. […]
Бедният! Главата му
откъсна майка му сама, набоде я
като глава на лъв свиреп на тирса си.
[Еврипид „Вакханки”, с. 367-368]
Романът „Майките” напомня за тази оргия, само че, оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, в която децата са опиянени не от виното, а от натрупваната с години болка, от невъзможността за изживяването на онази любов, която може да дари само майката.
Романът на Дона Тарт „Тайната история” разгръща една история в колежа Хампдън, в който група студенти, учещи класическа филология, правят възстановка на дионисиевите обреди, вървейки стъпка по стъпка по архаичния ритуал , който бива финализиран с убийство на невинен човек.
Погледнах към ръката си и видях, че бе покрита с кръв. Тогава Чарлс пристъпи напред и коленичи пред нещо в краката ми, аз също се наведох и видях, че бе мъж. Беше мъртъв. Беше на около четиридесет години. […] Вратът му беше и, неприятно ми е да го кажа, но мозъкът му бе потекъл към лицето му. Не знам какво се бе случило. [Тарт 2006: 227]
Приведените за пример цитати показват една кръвопролитна човешка оргия, която изглежда дори по-архаична от самите дионисиеви празници, в които се използва  за жертва животно, а не човек.

Детска агресия наблюдаваме и в романа на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите”, в който група деца са евакуирани от Британия заради атомна война. Самолетът катастрофира на необитаем остров и всички възрастни умират. Останали на произвола на съдбата децата си сътрудничат, опитвайки се да оцелеят. Те избират за свой водач Ралф, който притежава качества на добър ръководител, но скоро друго от децата – Джек (носител на разрушителните агресивни стихии), разцепва групата и поема ръководните функции. Романът ни показва как малки деца, оставени за известно време в дива среда, извеждат порочната и злонамерена човешката природа, и безскрупулно убиват един от себе си – Прасчо.
Високо горе Роджър, опиянен, натисна с все сила лоста. Скалата удари Прасчо. […] Прасчо се сгромоляса в десетметровата бездна и се пльосна по гръб върху квадратната червена скала в морето. Главата му се отвори, от нея излезе нещо, което започна да се обагря в червено.  [Голдинг 2005: 226]
Зародилият се конфликт води до пагубни последствия, до конформизъм, резултат от действията или натиска от страна на една личност или група. Децата се превръщат в агресори и тяхната агресия дори не можем да кажем, че е животинска, защото при животните агресията е средство за естествен подбор, а при човека – умишлено нанасяне на вреда, когато е проявена най-радикалната й форма, както е в случая.

В своята книга „Човекът – ”социално животно” Елиът Арънсън поддържа тезата, че човекът по природа е социално животно, което живее в състояние на напрежение, разпънатост между ценностите, свързани с неговата индивидуалност, и ценностите свързани с конформизма.
Описаните агресивни поведения на децата и от Уилям Голдинг, и от Теодора Димова, са сигнал за лабилността на човешката психика, която безаварийно бива погълната от явлението наречено „тълпа”.
Човек смята, че се явява причина за онова, на което той е само следствие, че е глас на онова, на което той е просто отглас […] В присъствието на останалите той се превръща в нещо различно от това, което представлява, когато е сам. [Московичи 2007: 30]
Оправданието на жестокостта се дължи на факта, че децата приписват на жертвата колкото се може по-голяма вина, като по този начин убеждават себе си, че човекът пострадал от тяхната постъпка, заслужава сполетялата го вина, защото сам си я е навлякъл. Това твърдение е основната движеща сила на агресията, при която човешката психика е настроена да се самооправдава за извършените безчинства.
Безсилни да опитомят скръбта по образа на майката, майките и децата в романа „Майките” трансформират неумолимата немощ на копнежите си в осакатяващи умопомрачителни състояния, в агресивни афектни девиации, които не са частни случаи, а последователни деформации на човешката психология, на човешките отношения, поели по пътя на деструкцията.

Библиография
Арънсън, Е. Човекът – „социално животно”. С., „Дамян Яков”, 2009.
Голдинг, У. Повелителят на мухите. Германия „Mediasat Rights Kft. / Mediasat Group, S.A.”, 2005.
Градев, Д. Психология на масите. С., „Наука и изкуство”, 2005.
Димова, Т. Майките. С., „Сиела”, 2006.
Дяков, Т. Митология, фолклор, литература. С., АИ „Проф. Марин Дринов”, 2003.
Еврипид. Вакханки – В: сб. Антични трагедии. С, „Народна култура”, 1977.4
Ламбрева, Е. Перверзното майчинство в романа „Майките” на Теодора Димова – В: Електронно списание LiterNet, 10.01.2007, № 1 (86); http://liternet.bg/publish17/ev_lambreva/t_dimova.htm
Московичи, С. Ерата на тълпите. С., „Дамян Яков”, 2007.
Тарт, Д. Тайната история. С., „Еднорог”, 2006.
Тронски, Й. М. История на античната литература. С., „Наука и изкуство”, 1952.
Hughes, D. D. Human sacrifice in ancient Greece, New York, “Taylor and Francis”, 2003.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*