Литературният критик и историк Малчо Николов и неговите „златорожки страници“

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

Той не робуваше на настроения и моди, търсеше истината и имаше убеждения. Хора, които са получили „убежденията” си наготово, могат да ги сменят; Малчо Николов беше извоювал своите постепенно, с години труд и борба, затова намираше сили да ги брани.
Атанас Далчев

“…редактор съм на списание „Българска реч” и съм сътрудник на литературни списания – най-вече на „Златорог” и съм автор на няколко книги, от които най-главните са: „Литературни характеристики”, „Литературни характеристики и паралели”, „Хр. Ботев” , „Пенчо Славейков”, „Иван Вазов”, „П. Кр. Яворов” и „История на българската литература”.
Малчо Николов. Из “Кратка автобиография”, 1.XI.1943 г.

Когато Малчо Николов издава през 1941 г. своята История на българската литература са изминали само около 60 години от свободното и независимо развитие на страната ни. Пораснала е обществената потребност от културна идентификация и укрепване на националното самочувствие на новите поколения българи. В общи линии е установен и естетически узаконен литературно-историческия канон. Като литератор обвързан с учебния процес в гимназиите, литературен историк и критик, участвал активно в осмислянето и популяризирането на литературното ни наследство, в утвърждаването на високите литературни образци на своята съвременност в продължение на повече от четвърт век, той решава, че има правото и задължението да организира своите текстове в цялостен исторически наратив. Да напише своята история на новата българска литература. Подобно на Гео Милев в предговора си към своята Антология на българската поезия /1925/, и Малчо Николов в Историята си извежда на преден план художествеността, таланта, креативните възможности на българските поети и писатели. Книжовността като исторически контекст и филологически особености, свързана с овладяването, използването и преобразяването на литературния език, без винаги да е изведена в текстовете му като първа задача и цел,  неминуемо присъства като критерий и доказателствен материал и в обзорните части, и в конкретните му анализи. Неговата История на българската литература е насочена към младите литератори и читатели и е написана с желанието да бъде достъпна и четивна, да образова, но и да възпитава литературен вкус и естетическо отношение към езика и текста, както и без да се отказва от субективни преценки, да бъде във възможната степен обективна. Защото естествено всеки автор проектира себе си в словото, както в говореното, така и в писаното, колкото и да се стреми към обективност. Литературната история на Малчо Николов е именно неговата литературна история, но заедно с това тя съдържа и е подчинена на обективните за своята съвременност исторически критерии за оценка на литературните явления и факти. /И той очевидно споделя убеждението, изказано неведнъж от Владимир Василев, че колкото и да не се иска на някого, те, обективните критерии, съществуват. Двамата критици са обединени от този важен основополагащ принцип, който свързва главния редактор на Златорог с голямата част от сътрудниците му/.

Историята на Малчо Николов притежава необходимото качество критичност и е умерено апологетична; описва литературата като човешко дело, което като такова, не е съвършено, но като всяко изкуство е проява на човешкия стремеж към красота и съвършенство. Отношението му към литературата, съчетаващо високи естетически критерии с историческа обективност и не обременен от тежка теория критически инструментариум, е възпитало няколко поколения на любов към нея, на стремеж към познаването й, и на желание за участие в създаването й. Такава е била мисията и на редактираното от самия него списание Българска реч /1926-1943/[1] в продължение на петнадесет години – от 1928 до спирането му. В книгата си Житейски и литературни спомени /1962/ критикът споделя: Трябва да призная, че времето, през което редактирах Българска реч, бе един от най-радостните периоди през живота ми, защото наистина няма по-голяма радост от тази да си в постоянен контакт с младостта и да откриваш и поощряваш събуждащите се творчески сили в нея. През школата на сп. Българска реч минава литературното поколение на страната ни от 40-те години, той самият изрежда имената:  Цв. Спасов, Веселин Андреев, Алекс. Муратов, Радой Ралин, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Георги Джагаров, Ал. Геров, Вътьо Раковски, Давид Овадия, Цв. Ангелов, Вл. Голев, Н. Зидаров, Сл. Чернишев, Ив. Рудников и др., и литератори като Петър Динеков, Ефрем Карамфилов.

Освен Българска реч и периодично появяващите се през 20-те, 30-те и първата половина на 40-те години негови книги, читателите, съвременниците и учениците на Малчо Николов го познават и от страниците на авторитетното по същото време списание Златорог, чийто главен редактор Владимир Василев го цени като постоянен свой сътрудник и приятел. Тази съществена част от литературно-критическия принос на Малчо Николов, която може да бъде проследена по цялото течение на списанието, е малко известна, защото обяснимо е премълчавана през всичките години на социализма в България.

***

Известна е тъжната съдба на Вл. Василев след  политическия преврат в България на 9 септември 1944 г., организиран от партията на комунистите и установяването през 1947 г. на тяхната дълголетна еднопартийна власт. Талантливият, безкомпромисен законодател и защитник на художествения вкус в младата и  неукрепнала наша национална култура, ученик и последовател на П. П. Славейков и д-р Кр. Кръстев, направил първите си значителни публикации върху страниците на тяхното сп. Мисъл, след установяването на т.нар. “диктатура на пролетариата” е наказан със забрава. В продължение на две десетилетия, до смъртта си, през декември 1963 г., той мъдро и стоически понася своята обществена изолация, нееднократно опитвайки се дори да се впише в новата културна ситуация. Малкото му пробиви с публикации от това време, предизвикват радост и някакви кратки надежди за промяна на установеното статукво, които бързо отшумяват, пометени от новата вълна на нестихнала злоба и омраза[2]. Трудна за обяснение, ирационална.

Съдбата на неговия сътрудник и приятел Малчо Николов е подобна. И той споделя заедно с Вл. Василев забравата и изолацията. Общественият катаклизъм, който преживява България през 40-те и 50-те години на миналия век, който отнема живота и заличава културния принос на много исторически личности, /а в добрия случай променя изцяло съдбите им/, засяга и Малчо Николов. Той също оцелява физически и също е осъден на забрава и мълчание. Не се издават и разпространяват негови книги, а наличните са поставени в недостъпните фондове на обществените библиотеки. Името му се помни от ограничен кръг професионални литератори. В цитираната по-горе негова книга “Житейски и литературни спомени”, която отбелязва  80-годишнината му, разказва за идиличните времена на своето детство и младост и за пътя си в литературата, думите “Златорог” и “Владимир Василев” са табу. Цензура или страх? Може би и двете заедно. Годината е 1962, “врагът” Владимир Василев е все още жив. Трябва да бъде смазан и от този факт.

А публикациите на Малчо Николов в Златорог съставляват съществена и основна част от неговия портрет на литературен критик и историк. За голямата му популярност и продуктивност в продължение на повече от две десетилетия допринасят и златорожките му текстове. Те са представителни за развитието и израстването му в професията на литератор, свидетелстват за усъвършенстване на критическите му сетива, за разширяване на литературния му хоризонт, и своеобразно преодоляване на емпирията /без да се отказва от нея като доказателствен материал/, към по-големи и по-значими изводи и обобщения за културните задачи на националната ни литература. Един прецизен прочит представя тези публикации като основа и подготовка на неговата История на българската литература /1941/, както и на продължението й От Теодор Траянов до Никола Вапцаров /1947/.

За Историята му, претърпяла три поредни допълнени и преработени издания, Владимир Василев пише рецензия в списанието /23,5/[3], оценявайки я високо като втори голям сериозен опит след Историята на Божан Ангелов. Разбира се втори по ред, но не и по значение. Владимир Василев, отлично познаващ текстовете на своя сътрудник, в наситен, без никакви излишни апологии критически текст аргументирано убеждава, че от Историята на Малчо Николов читателят излиза широко ориентиран и със сигурни представи за литературата ни. Те са верни, резултат на добросъвестно проучване, на едно отношение не само констативно, но и критическо. Г. Малчо Николов се стреми да даде нещата не в отвлечени категории, а в най-действителните им същини и значения. Искал бих да изтъкна тая яснота и предметност /к.Вл.В./ на книгата му между най-големите нейни достойнства. И заключава по въпроса за отношението на Малчо Николов към литературната фактология, че фактите не са безразлични за автора и явно е, че той иска на много места да ни даде и лични внушения за тях. Но наистина: Лично не значи пристрастно, значи – изживяно. Тогаз някои страници добиват есеистичен характер. Това е едно предимство. Защото историята по тоя път се приближава повече към нас и става действащо настояще.

Последната мисъл на Владимир Василев, изведена като доказателство от краткия му, но убедителен анализ на текста, точно формулира това, с което Малчо Николов привлича и днес.

Привикнал или на пълно отричане, или само на елейни слова за историческото литературно наследство, или на скучното му канонично четене по училищни програми, в оценките на Малчо Николов, читателят се среща с един литературен професионализъм, съчетаващ литературен вкус, чувствителни сетива за изкуството на словото и богата култура.

Първите публикации на критика в списанието на Вл. Василев са пространни статии, посветени преди всичко на авторите от сп. Мисъл /1892-1907/ – П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов – припознати като най-висока съвременна литературна традиция, като в духа на историческата обективност и укротените литературни страсти от края на XIX и началото на XX век, тук е включен и Иван Вазов с неговата седемдесетгодишнина, отбелязана подобаващо през 1920 г. от целокупна България. Това е първата годишнина на сп. Златорог, което също отбелязва юбилея, както и смъртта на поета през 1921 г., а през следващите години и отзвука от двете събития. Текстовете са утвърждаващи; разкриват без екзалтации и патетика стойностите във Вазовото творчество и обществената му рецепция, отреждат на поета високо място в националната литература.

По повод на юбилея на поета Малчо Николов  пише статията си Най-хубавият роман на  Вазова /1,8/, в която разглежда романа Под игото през призмата на неговата изключителна популярност сред няколко поколения български читатели. Той търси обяснението й, без да се влияе от нея и без да спестява забелязаните слабости, като посочва, че Под игото, макар и най-хубав роман на писателя, носи характерните слабости на неговия наратив – липса на задълбоченост и психологизъм, липса на логика в поведението на персонажите, изобилие от литературност и декламации.  Без да стига до това заключение по познатото до този момент противопоставяне – П. П. Славейков v/s Вазов, а като проследява и съпоставя качествата, недостатъците и приносите на всекиго от тях. Сравнявайки двамата, критикът посочва, че Вазов страда от изобилие на лекото, а епоса на П. П. Славейков Кървава песен – от обилие на сериозност, рефлективност и отвлеченост. Така на страниците на Златорог, не за първи и последен път, са уравновесени на везните на времето и опита  аргументите на двамата знакови опоненти на българското литературно поле от края на ХIХ и началото на ХХ век.

Възторзите си за Вазов Малчо Николов споделя доста по-късно връщайки се към  неговите чичовци. /Вазовите“Чичовци”/18,2/. Трябва поетът да е бил в особено честито душевно състояние, за да напише тези страници, пълни с жизнерадост и с такъв безгрижен смях . Критикът е впечатлен от таланта на поета да озаглавява кратко и точно творбите си, заглавия, които веднага насочват към жанровите характеристики на текстовете му. Неточно и недостатъчно е, според него, Чичовци да се назове просто повест, защото сам Вазов е определил произведението си като “галерия от типове и нрави български в турско време”. Малчо Николов тук обръща внимание върху изключителната наблюдателност на разказвача Вазов, на паметта му за подробностите на бита и начините на общуване и поведение на сопотските му съграждани от неговата младост, на голямата му любов към тях и на добродушния му хумор, с който ги описва. На онзи хумор, който се ражда най-често от несъгласието между форма и съдържание и от гледната точка на автора към неговите персонажи.  Може би в никоя друга своя книга Вазов не е постигнал такова единство на настроение и стил, както в Чичовци – заключава критикът и това е един от малкото негови текстове възторжени от начало докрай.

Малко преди това в пространната си студия Хайне и Славейков /1,6/ Малчо Николов разглежда един от най-съществените моменти в развитието на Пенчо Славейков като български поет и мислител, поставил си отрано голямата задача и цел – да приобщи българската култура към европейските ценности и критерии. Студията е структурирана в две части. Посочено е влиянието на великия немски лирик върху оформянето, естетическия вкус и поетиката на Пенчо Славейков, последвано от критичен анализ на стихотворните му преводи от Хайне. Влиянието е проследено на много нива – заглавия, мотиви, преки и косвени заемки, но то е оценено и като важен и необходим етап в развитието на нашия поет в оформянето му по-нататък като ярък български творец от ницшеански тип. Критикът се спира подробно на пряко заимстваните в поезията на П. П. Славейков лирически мотиви от Хайне, както и на онези, в които поетът е успял да се отдалечи от прякото влияние, разпознато в тези случаи на по-дълбинни компаративни равнища. Той си дава сметка, не само за младостта и липсата на опит у младия Славейков, ентусиазиран въпреки недостатъчната си езикова подготовка, да преведе любимия си поет на роден език, но и за самите възможности на езика в този момент и за особеностите и възможностите на славянското стихосложение да представи адекватно ритъма на немската мерена реч. Посочвайки обаче слабостите на преводите и съществените различия между двамата поети като творчески възможности и личностни характеристики, Малчо Николов все пак подчертава, че: Никой не е влиял тъй силно и тъй дълбоко на нашия поет, както Хайне. Чрез Хайне Славейков в много отношения открива и постига себе си. Хайневите песни са му подсказали мотиви, които са близки и сродни с неговата природа и които той обработва по свой начин.

Хайневите мотиви, които критикът открива и проследява у П. П. Славейков са: 1. Блянът по щастие и хармония; 2. Любовта /силно повлияна от Хайне/; 3. Природата; 4. Хумор и асоциативност. И ако това са характерни мотиви изобщо за поезията и особено за поетите романтици, към които П. П. Славейков изпитва постоянно влечение и симпатия, то по-интересни са разликите между него и Хайне. Подчертавайки ги, Малчо Николов прави убедителна психологическа характеристика на нашия поет. Конкретните съпоставки на текстовете представят П. П. Славейков като чужд на сложната гама на любовното преживяване; чужд на природата на освободената душа, на патоса и буйното й ликуване; на удивителното разнообразие и богатство на поетичните средства, с които си служи Хайне, на неговите контрасти и хиперболи. Родството на бляновете им към непостигнатото и вечно търсено щастие, жаждата им  за спокойствие и хармония, според критика, са съвсем недостатъчни, за да компенсират много по-големите и съществени са различията между двамата поети. Сравнявайки текстовете на Пенчо Славейковите преводи с оригиналите на Хайне, Малчо Николов аргументира изводите са за съществените различия в творческите нагласи и индивидуалните характеристики на двамата поети. С балансираното си критично отношение, той си дава сметка, че превод на лирическа творба означава неминуемото й пренаписване на друг език, което фактически води и до неминуем отпечатък върху текста от личността на поета-преводач. Затова и заключава, че макар понякога да са твърде далеч от оригиналите, Хайневите преводи на Славейков са все пак талантливо написани творби, които са за предпочитане пред нескопосаните буквални преводи на Хайне, известни у нас до този момент.

На Пенчо Славейковите връзки с немската литература и култура до днес са посветени много изследвания[4]. Тази статия на Малчо Николов е от първите, тя предшества посмъртните издания на поета под редакцията на Боян Пенев, и очевидно се основава освен на авторското издание на поета Немски поети /1911/, и на посочените в статията първи публикации на част от преводите му.

Страници: 1 2


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*