Литературният критик и историк Малчо Николов и неговите „златорожки страници“

Втората голяма  статия на критика в първата годишнина на ЗлаторогЛириката на Яворова /1,10/ – е отново с компаративистка структура. Поезията на Яворов е поставена в контекста на европейската модерност, в широката амплитуда на лирическия му талант, проявен отрано още в първите му творби. Проследени са промените в неговото светоусещане и разнообразието на изразните средства в неговата лирика; както и връзката на поета с националната традиция, на първо място с Ботевата.

Критикът разглежда лирическата поема Нощ на Яворов като много характерна, спонтанна изява на неговия песимизъм, на нерадостния му възглед върху живота и света. Нощ, според него, е пътепоказател за сетнешното развитие на Яворовия индивидуализъм и субективизъм. Проследявайки новото в Безсъници, той открива акценти на физиологични състояния и безсилие у поета да преодолее пъклените желания на душата си. Открива конкретни влияния на Метерлинк и Ницше в някои образи и състояния, посочва и спецификата им у нашия поет. Например за разлика от Метерлинк, у когото любовта е освободена от земното, у Яворов тя е силно чувствена. Ницше пък му е повлиял с индивидуализма си, с издигането на личността над всичко на света, с възгледа си за относителността на понятията добро и зло, начало и край, истина и лъжа, заключавайки, че съзидателната творческа страна у Ницше е останала чужда на Яворова[5]. Сравнява Яворов и с Пшибишевски, който му е повлиял с романите си Хомо Сапиенс, Андрогина и др. и намира, че много от лирически формули в неговото творчество са внушени от героите на тези много популярни по това време романи. Но преработвайки в себе си духа и внушенията на своята съвременност Яворов изгражда своя синтетичен и асоциативен стил, постига своя типична метафорична образност. По характер на емоциите и тяхното движение и преливане в речта, Малчо Николов поставя Яворов и Пенчо Славейков  плътно до Ботев и заявява, че наред с него те са най-крупните и значителни фигури в новата ни литература.

През 20-те години критикът посвещава на П. П. Славейков още две статии – “Кървава песен” – бит и херои” /3,9/ и Пенчо Славейковата проза /10,4/. В първата посочва особената значимост на поемата, мястото й в творчеството на поета, философския й смисъл, значението й за българската литература. Нарича я величествена картина, в която са възсъздадени най-интересните моменти от националния ни живот, възвишен химн на великото дело и на неговите творци, апотеоз на издигащия се хероичен, творчески дух на българина, осветяване на неговите вечни достояния. Езикът, природата, сблъсъкът на идеите между основните персонажи в поемата, идилията, красотата на народния бит, народната мъдрост, но и консерватизмът и ретроградните настроения – са пресъздадени с изключително майсторство от поета, което критикът посочва и обосновава с конкретни примери. И все пак въпреки високата си оценка за поемата, Малчо Николов не спестява критиката си, напротив държи да я подчертае, откривайки я точно в онази дълбинна характеристика на поета, която формулира като съсредоточеност и съзерцателен темперамент, качества, които в определени моменти се самоотричат естетически,  нарушават мярата, в резултат на което на места в поемата звучи повече реторика, отколкото убедителност на художествените внушения.

Според Малчо Николов прозата на П. П. Славейков не само отразява неговите възгледи и го представя като мислител, но тя е и художествената територия, в която той се чувства най-освободен и дава простор на цялата си същност. За разлика от поезията и епоса, където поетът сам си налага ограничения, защото и формата ги изисква, в прозата си той не изневерява на поетическата си природа. В статията си Пенчо Славейковата проза критикът разглежда прозата на П. П. Славейков, неговите есета и статии, като своеобразно продължение на поезията му, със своята емоционалност и действеност. В нея, подчертава Малчо Николов, има много ценни схващания и истини, чието следване действа възродително; в нея  П. П. Славейков проявява ония положителни качества, които трябва да станат същност на националния ни дух.

Критикът отрежда на Пенчо Славейковата проза огромна възпитателна роля за българското общество и смята, че тя трябва не просто да бъде четена, но и изучавана.

В началото на 20-те години в активното утвърждаване на четворката от сп. Мисъл по страниците на Златорог, като най-съществена част от високата национална литературна традиция, е включена и поетесата Мара Белчева. За списанието и неговите сътрудници тя е живото въплъщение на тази традиция като уважавана, талантлива и достолепна спътница на Пенчо Славейков, споделила всеотдайно горчилките и радостите на живота му, превърнала се приживе във вдъхновяващ пример за женственост и женско достойнство. Неуморната й работа за популяризиране на Славейковото творчество след смъртта му, създава около името й още приживе една историческа аура и страниците на Златорог свидетелстват за това. Макар че представянето на лириката й в списанието се изчерпва с три публикации[6], в широкия кръг около него тя е сред приятели и съмишленици, които ценят високо и създаденото от самата нея. През 20-те и началото на 30-те години до смъртта си Мара Белчева, без да натрапва своето присъствие, е част от задружната приятелска общност около Златорог.[7] Владимир Василев пише пространна рецензия за първата й книга /3, 7-8/, в която детайлно проследява влиянието на Пенчо Славейков върху нейната поезия, подчертавайки плюсовете и минусите за поетесата в това отношение. Критикът е категоричен в извода си, че индивидуалното у Мара Белчева е подтиснато, тиранизирано, че не му е дадено свободно да се прояви. Но – продължава той, съгласявайки се отчасти и с различно от своето твърдение – някой по някакъв повод казваше напоследък, че да подражаваш не винаги е слабост, може да бъде и една любов. Но както в живота, така и в поезията любовта често е жестока и изисква пълно отказване от себе си. Както е станало и с Мара Белчева: поетическата й личност я няма. Тя е цяла в проекцията на Пенчо Славейкова.

Това мнение на Владимир Василев, произнесено почтително, но и категорично, все пак отрежда на Мара Белчева място /макар и първо/ сред епигоните на Пенчо Славейков[8].

Едва ли някой би могъл да оспори връзката на сътвореното от поетесата с личността и творчеството на Пенчо Славейков – така органична и съдбовно предопределена. Самата тя също възприема себе си като проекция и трансмисия на неговия дух, като носителка на неговите завети. Школувала при Пенчо Славейков и получила неговата висока оценка и подкрепа като поет, Мара Белчева следва неотклонно неговия стил и принципите на неговата естетика и поетика от “Сън за щастие”.

Малчо Николов също следи нейните литературни изяви, за което свидетелства рецензията му в Златорог  – “Сонетите на Мара Белчева” /7,2-3/, появила се веднага след излизането на книгата й Сонети /1925/. Той изтъква поетическото й майсторство в тази строга лирическа форма, чието съдържание е изпълнено със смирение пред тайнствата на живота и смъртта и посочва, че това е книгата, в която тя до голяма степен се еманципира от Славейковото влияние и доказва своите творчески възможности.

Белетристът и драматургът на сп. Мисъл Петко Ю. Тодоров е любим автор на Малчо Николов от младежките му години[9]. Но когато пише статията си за него в Златорог – Идилиите на Петко Тодоров /2,7/ – той значително е преосмислил своя първоначален юношески възторг. Още в самото начало на статията си критикът формулира теза за своеобразното раздвоение на писателя между неговата тиха и мечтателна природа и омаята му от смелостта на новите индивидуалистични възгледи за живота, на желанието му с творчеството си да стане техен изразител и ревностен пропагандатор. Което е причина, колкото за успехите, толкова и за неудачите му като белетрист и драматург. На тази теза критикът подчинява конкретния си анализ на идилите Орисници, Една, Змейно, Сенокос, Мечкар, Дрямка, Гусларева майка, В Гетсиманската градина и т.н. С това своеобразно раздвоение у разказвача той обяснява наличието на особена смес от разнородни и непримирими помежду си елементи в неговите идилии, имайки предвид най-вече противоречието от сблъсъка на фолклорното и модерното. Петко Тодоров, подобно на Пенчо Славейков, познава и широко използва мотивите, езика и стила на народната песен и легенда, но често загубва мярката, както подчертава Малчо Николов /и мнозина споделят това негово твърдение/, а прекомерната употреба и стилизация на фолклора прави стила му  маниерен и изкуствен. Но въпреки тази слабост, /която поставя началото и на нови пътища в българската проза/, критикът заключава, че Петко Тодоровите идилии въздействат със своите интимни образи и картини на блаженото старо време и идиличния селски бит.

През 1920 г., след френетичните си войнствени стихосбирки На нож, Победни песни, Огнен път, Старият воин, Охридска девойка, Кирил Христов издава еротичния си роман Тъмни зори. Златорог го отбелязва с отрицателна рецензия в рубриката си Преглед /1,10/, подписана от Малчо Николов. Романът е определен като пореден неуспешен опит на поета да привлече вниманието на читателите, този път с проза. Критикът с огорчение отбелязва, че в този роман, както и в посочените стихосбирки, поетът е далеч под равнището на високия си старт в българската литература като съвременник на П. П. Славейков и П. К. Яворов. Това заключение е направено след подробен анализ на романа, лишен, според рецензента от каквито и да било литературни достойнства. Изчерпаните творчески ресурси на Кирил Христов в последните му стихосбирки свидетелстват, че неговата бликаща и непосредствена поезия е потънала в мътния поток на грубите площадни инстинкти и чувства. По-късно, опитът на Кирил Христов да създаде епос, в съперничество с Кървава песен на П. П. Славейков, отново почти веднага предизвиква критическата реакция на Малчо Николов. В статията си Кирил Христов и “Чеда на Балкана” /12, 2-3/ още в заглавието, дори употребата на събирателния съюз и, сякаш по-скоро подчертава разминаването между автора и епическия му замисъл, отколкото тяхното единство. Лирик par excellance, в Чеда на Балкана Кирил Христов се е опитал да разреши една голяма и сложна поетическа задача, за която се изисква преди всичко широка наблюдателност, обективност и композиционен дар. В пространния си анализ критикът доказва, че авторът не е успял в поемата си да прояви тези качества и убеждава читателя, че и Чеда на Балкана е отстъпление, пореден неуспех на поета, в сравнение с лириката му, с песните, които ще останат безспорни в нашата поезия.

В кратката си статия Жив е той, жив е…/11, 5/, Малчо Николов актуализира прочита на Ботевата балада Хаджи Димитър, за да се противопостави  на банализираната й учебникарска рецепция, отблъскваща младите поколения. Той припомня първата възторжена, но овехтяла вече, оценка на Вазов, след това и написаното от Пенчо Славейков и Боян Пенев, за да предложи едно свое ново и богато на литературни асоциации четене, което тръгва от евангелските текстове и древните митове за героите, припомня и нашите хайдушки песни, и в спор с П. П. Славейков, поставя творбата на Ботев сред най-високите образци на баладичния жанр в славянските и европейските литератури.

Изключително точни са наблюденията на критика върху народната песен, на която са посветени две от статиите му в списанието през 1936 г. – Хайдушките песни /17, 5/ и Жертва за “българска вяра” /17, 8/. В първата проследява появата на хайдушките песни и отликата им от юнашките, подчертава техния лирически характер, за разлика от епическия на юнашките, както и силното им въздействие върху поезията на Раковски и Ботев. Интересно е наблюдението му, че за разлика от Ботев, който налага в поезията си своята романтична визия за хайдутина, народният певец остава верен на реалността, не спестява истината за проява на човешки слабости у своите герои,  приема хайдутите и ги слави такива, каквито са[10]. Втората му статия е посветена на християнската вяра като важен елемент на националната идентичност и темата за отстояването й в две популярни български народни песни – Жална Кана и Даваш ли, даваш, балканджи Йово[11]. Този текст е написан в отговор на зачестилите упреци към българския народ за неговата рабска приспособимост, безличие, и поддаване на асимилация. Тези песни, които съхраняват паметта за стоицизма и всекидневния непретенциозен героизъм на редовия българин, според автора, са най-доброто доказателство и опровержение на подобни твърдения.

Малчо Николов е чужд на критиката, отричаща и по принципни /или напълно безпринципни/ съображения, постиженията на българската литература. Въпреки строгия си критичен поглед, насочен еднакво взискателно, както към съвременните й прояви, така и към историческото й наследство, той е изцяло позитивен и оптимистично настроен за нейното развитие. Неговата обективност и безпристрастност е забелязана, заради което през 1923 г. е поканен в комисията, която определя носителите на литературните награди на Министерството на народното просвещение. Тогава той пише за Златорог статията си Литературните награди[12] /4, 3/, в която някои от неговите наблюдения и изводи, за съжаление, и днес звучат актуално.

Литературните явления на своята съвременност критикът често съпоставя и съизмерва с образци от  европейската и руската литература. Със своя убедителна аргументация той се включва в полемиката за развитието поетическия език и на българската лирическа поетика между изданията Философски преглед и Златорог в началото на 30-те години, в която на статиите от Атанас Далчев и Константин Гълъбов опонират критиците Георги Константинов, Георги Цанев,  Владимир Василев. В статията си Мисли върху най-новата ни поезия /15, 2-3/ Малчо Николов, подобно на Владимир Василев в следвоенните му литературни прегледи, прави  естетическа характеристика и оценка на най-ярките авторски присъствия в българската поезия и проза от 20-те до средата на 30-те години на миналия век. Той загърбва категорично идейните противопоставяния и конфликти, като изразява ясен възглед и позиция за социалния елемент в литературата: Ние разбираме повика за социална и въобще за активистическа поезия. Той е повик на нашата тревожна съвременност. Но в него – покрай хубавия стремеж да се обърне поезията в една жива сила, има и нещо опасно – тя е заплашена да върши службата на пропагандата и публицистиката. Защото, ако е вярно, че истинският поет служи не на поезията, а на живота, не по-малко вярно е, че той не е служител на неговите временни, преходни интереси и потреби. Наистина, силните писатели си остават такива, и когато са тенденциозни, но това не минава безследно дори за автори с таланта на Леонид Леонова. Авторите, които критикът откроява в тази статия и защищава постиженията им, са поетите: Н. Лилиев, Д. Габе, Багряна, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, Хр. Смирненски, Д. Пантелеев, Ат. Далчев, Сл. Красински; и белетристите: Н. Райнов. Й. Йовков, Г. Райчев, А. Каралийчев, К. Петканов, И. Волен, К. Константинов, Ч. Мутафов, Вл. Полянов, Орлин Василев, Св. Минков, Фани Попова-Мутафова и Анна Каменова.

През 30-те и началото на 40-те – последните десетина години от съществуването на Златорог, статиите на Малчо Николов по-рядко са свързани с анализи на отделни автори и творби, занимават се с по-обща литературна проблематика. Макар такова деление да е условно,  заглавията им достатъчно говорят за характера и съдържанието им: Актуална литература[13] /21, 8/, Литературното клише /22, 6/, Огнища на литературното ни творчеств /23, 9/, Приемственост и противоречивост в новата ни поезия /24, 4/, Есениновска дързост у нашите поети /21, 6/. В този период само две от неговите статии в списанието насочват читателския интерес към отделни автори – Багряна /16, 2/ и Светът на Каралийчева /16, 9/ . И у двамата автори критикът откроява специфична промяна и развитие за изминалото десетилетие от появата и утвърждаването им като ярки присъствия в литературния живот на страната и достойни представители на културата й пред света.

В статията си Приемственост и противоречивост в новата ни поезия критикът в известен смисъл продължава своите наблюдения и разсъждения върху особеностите на българската лирическа поетика, но тук поставя акцент върху приемствеността и развитието на литературната традиция, проследявайки линията очертана от П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ст. Михайловски, Димчо Дебелянов, Н. Лилиев, Т. Траянов, Ем. П. Димитров. Тук той само споменава имената на поетите от следващото поколение Багряна, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, Хр. Смирненски, Д. Пантелеев, Ат. Далчев и Сл. Красински. Определя ги като представители и чеда на преходното време, белязано от войни и социални катаклизми, което ги дарява с различна чувствителност и им подсказва нови изразни средства.

В краткия си текст за литературното клише Малчо Николов разисква въпроса за особения език на поезията и ролята на словесното клише в човешкото общуване, журналистиката и литературата. Как и къде клишето присъства, пречи или помага на литературата, как се появява то най-напред  като словесно откритие, и как повторението го обезценява при следващи вече механизирани употреби. Тук критикът цитира, но и спори с руските формалисти – Шкловски, Якобински.

Огнища на литературното ни творчество представлява кратка география на българската литература и влиянието на родното място и местен манталитет върху облика на българския писател. Очевидно статията отразява въодушевлението на българското общество, когато през 1940-41 г. към територията на страната са присъединени Южна Добруджа, Македония, част от Беломорието с островите Тасос и Самотраки, и Западните покрайнини. Но въпреки актуалния си политически акцент върху македонския корен на редица видни български писатели и интелектуалци, статията е прецизно аргументирана и обективна, осланяща се на факти и авторитетни исторически проучвания. Не излъчва националистически възторзи, предполага спокойно четене и днес, когато сме изправени пред предизвикателствата на вече познати от историята уроци.

Между текстовете на Малчо Николов в Златорог се установява наличие на вътрешно сцепление, което има своето обяснение в неговия стил и естетическа ориентация, в безкомпромисните му изисквания и критерии за художественост и високите му очаквания за развитието на българската литература. Но то е резултат и на  познанието върху образците на европейските литератури /най-вече френска и немска/ и особено на тези в руската литература, която очевидно непрекъснато следи, изучава, коментира и често цитира в текстовете си.

В Златорог Малчо Николов публикува пет статии, посветени на руската литературна класика и съвременност, а в много други прави често удачни паралели и съпоставки на български с руски автори и произведения, които показват уверените му познания и голямата му любов към тази литература. Две от статиите му отразяват повод: Бунин. По случай награждаването му с Нобелова премия /14, 10/ и Пушкин. За 100-годишнината от смъртта на поета /18, 2/; две са посветени на влиянието на руски поети върху българската поезия – Лермонтов у нас /2,10/ и Есениновска дързост у наши поети /21, 6/; и Един съвременен паладин /7, 4/, посветена на лириката на Николай Гумильов /1886-1921/, написана пет години след разстрела на поета по време на Сталиновите репресии.

Критикът разглежда поезията на Гумильов като висока класика, а личността му като чужда на своята съвременност. В света на Гумильова няма хаос и произвол: там царува строга законосъобразност и йерархия. Стихийното у него е регулирано и обуздано в строг ритъм…. Някаква страшна жажда по празнична тържественост, присъща на екзалтираната вяра, изпълня душата му, и вън от нея ний не можем да си представим поезията му. Тук службата се обръща на религиозен обред, на тържествена военна церемония. Тя става едва ли не самоцел. Така можем да си обясним онова изключително значение, което добиват знаковете, емблемите и символите, които са свързани с предмета на обожанието: на тях поетът се кланя като на фетиши. В този смисъл той е най-убедителният символист в съвременната руска поезия. Действа винаги в името на един свещен принцип, и знамето, което издига, и гербът, който е на щита му, не са празни декорации, а светини. Критикът не засяга биографията на поета, не споменава за нелепата му смърт, не се спира и на естетиката на акмеизма, с който е свързано неговото име като един от основателите му. Той просто разказва за него със свой подбор на стиховете му от циклите и книгите му Пятистопные ямбы, Шатер и Колчан /Наступление, Одиночество, Это вечная слава песка, Езбекие и др./ Проследява знаковата натовареност на лирическите му персонажи от античността и средновековието /Беатриче, Елена, Агамемнон и др./, на реалните и на духовните му пътешествия, на неговата рицарска природа, съчетаваща тържествена обредност и реален трагизъм – като при Рицаря от Ламанша, с когото го сравнява.

Текстовете на Малчо Николов за Бунин и Пушкин са синтетични, оценъчни, напълно издържани в жанра на литературното есе по тържествен или юбилеен повод. Ако Нобеловата награда за Бунин през 1933 г. е изненадала мнозина, Малчо Николов не е сред тях. В този кратък текст той доказва това с точността на оценката си, в която проличава, че е следил и основно познава творчеството на Бунин. Той формулира онези негови нови за европейската проза качества, които  правят писателя достоен за носител на най-престижната литературна награда. А ето как започва статията му за Пушкин: Преди няколко години в един руски вестник бе поставен твърде особен въпрос: би ли творил, например, Пушкин, ако бе принуден да живее в някой самотен остров при увереност, че никой никога не ще чете неговите произведения. Отговаряйки на този типично вестникарски въпрос, критикът формулира тезата си за Пушкин като въплъщение на неудържимо стихийното творческо начало, нарежда го убедително до най-великите гении на човечеството – Орфей, Микеланжело, Моцарт, подчертава чертите на всеобхватния му, разточителен талант, умението му като художник да прониква в самата същина на нещата, да ги назове и определи така, както са създадени от Твореца, и най-сетне притежава простотата – белег на най-голямо изкуство. Спира се с кратък анализ на най-известните и познати в България творби на Пушкин – Евгений Онегин, Полтава, Дон Жуан, Моцарт и Салиери, Цигани.

Лермонтов у нас /2, 10/ е първата статия на Малчо Николов в Златорог, която е посветена на руската литература. Подобно на статията Хайне и Славейков тя започва с историческо проследяване на интереса към поезията на Лермонтов през Възраждането до съвременността – т.е. началото на 20-те години. Посочени са първите несъвършени преводи на негови стихотворения на български език от Райко Жинзифов и П. Р. Славейков, публикувани в списанията на втория. Проследена е адаптацията на някои мотиви от поезията на Лермонтов на български във възрожденската ни поезия до появата на мощното внушително лирическо слово на Ботев, който му е равностоен и сроден духом.

В самото начало критикът поставя на първо място сложността на явлението влияние. Особено, когато става дума за влияние на поет с такава сложна индивидуалност, каквато е Лермонтов, с неговата противоречива романтическа природа и богата литературна култура, върху една прохождаща литература, каквато е българската възрожденска, чиито цели и задачи все още са далеч от обсъждането на проблемите за художествеността. Нейните представители са просто книжовници, просветители и революционери. Така че до Ботев влиянието на Лермонтов върху българските поети е формално, външно. Ботев, освен че познава добре поезията на Лермонтов, е близък до него по израз на чувства и светоусещане, по скритата и неизчерпаема енергия, която търси средства да се прояви и разрази и много често, подобно на руския си събрат, ги открива във величието на природата – планинския връх, морската буря, песента на стихиите. Подчертана е обаче и много важната разлика между двамата поети – всеки от тях, като творец на своето време и място, притежава различен светоглед, гледа на поетическото си творчество по различен начин. Ботев, подчертава критикът, е чужд на Лермонтовия демонизъм, на отчуждението му, на неговото и скучно, и грустно. Не само защото не може да си го позволи, но и защото го води съзнанието за мисия, за особеното място на поета-революционер в самоосъзнаващия се и самоопределящ се български социум.

По нататък Малчо Николов проследява сродни елементи с поезията на Лермонтов у Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов и П. К. Яворов. У последния, според критика, влиянието на Лермонтов е слабо, въпреки наличието на демон. Яворовият вътрешен демонподчертава той – е различен от този на Лермонтов и мотото към неговото стихотворение с това заглавие води към разликите, а не към родството между двамата поети.

Още по-далеч от руския поет стои Людмил Стоянов, въпреки че до този момент той е неговият най- усилен преводач у нас. Неговите преводи са далеч от оригиналите, а Лермонтовите мотиви в собствените му стихове звучат безвкусно и лекомислено. Негативната оценка на Малчо Николов за Людмил Стоянов предшества известната статия на Боян Пенев За литературния плут /3, 2/, която се появява Златорог около година по късно.[14]

Петата и последна по ред статия на Малчо Николов от руския му цикъл статии в Златорог – Есениновска дързост у нашите  поети – препраща отново към въпроса за силното влияние на руската литература върху българската. И понеже в нея става дума за съвсем актуално влияние в съвременния културен момент, статията в известен смисъл звучи обобщаващо и без конкретен адресат. Покрай благотворното, творчески възприето и преобразено влияние на Есенин върху поезията на Фурнаджиев и Славчо Красински, критикът е забелязал и се възпротивява критически на една тенденция, която нарушава художествената мяра и превръща позитивното, творчески усвоеното, в неговата банализирана и отблъскваща противоположност, в литературно клише.

***

Рецензентската активност на Малчо Николов в Златорог може да се определи като умерена. В 24-те годишнини на списанието той е автор на 18 рецензии[15]. В основната си част те са положителни. Критикът рядко, или почти, не пише напълно отрицателни текстове. Воден от съзнанието за младостта на българската литература, той винаги е склонен да види и отсее положителното, колкото и незначителен процент да е то от цялото произведение. Бих казала, че първият елемент на оценката е самият факт на удостояването на съответния автор с критическо внимание. Малчо Николов рядко се спира на абсолютно начинаещи автори, макар очевидно да следи цялата литература. Има автори, които следи непрекъснато, воден от предпочитанието и любопитството си към поредната им изява, като Йордан Йовков, например. Към други –  достатъчно нашумели, за да установи за пореден път, техните едни и същи слабости и грешки като Стилиян Чилингиров и Добри Немиров.

В списъка фигурират и два отзива за чужди автори: Одисеевското начало в българската литература /21, 4/, написан по повод есе върху българската литература от гръцкия писател Йоргос Теотокас и рецензия за романа Завист на руския писател Юрий Олеша.

Йоргос Теотокас е представен в Златорог с портретна статия /21,2/ от Димитър Шишманов[16] като интересен съвременен автор от съседна Гърция. Вероятно нашият писател и сътрудник на списанието да му е препоръчал да отрази впечатлението си от излязлата на гръцки език антология Съвременни български прозаици, обнародвана от Аргис Коракас. Есето на гръцкия писател очевидно няма за задача да проследи всички включени е антологията български писатели, а по-скоро да изрази по-обобщаващо своето лично впечатление за приликите и разликите между двата съседни народа така, както те според него присъстват в литературните текстове, с които се е запознал. Освен общите впечатления, познания и общоналожени в родината му представи за българското, в есето си Йоргос Теотокас го открива за себе си различно и подчертано добронамерено. Очевидно, съдържанието на антологията му е дало достатъчно основания за извода, че на българите е непознато онова, що сме свикнали да наричаме “дух на Одисея”, извод, който от своя страна е провокирал Малчо Николов да се замисли по проблема за одисеевското начало в българската литература и да го види и опише в перспективата, която гръцкия автор, съдещ само от подбора на познатата му антология, не би могъл да види и усети. Затова е трудно да се види полемика между двата текста, всеки със своя си аргументация. Но реакцията на нашия критик е бърза и уместна, и примерите с които защищава тезата си са убедителни.

Романът Завист, според критика е интересно явление в най-съвременната съветска литература, защото представя героя на новото време в Русия, описан от един писател попутчик[17], като какъвто е определен Юрий Олеша.

За това до каква степен критикът пише отговорно своите рецензии и държи оценката му на литературните произведения да бъде дългосрочна, говори красноречиво фактът, че голямата част от рецензиите си, публикувани в Златорог, той включва в продължението на своята История на българската литература – От Теодор Траянов до Никола Вапцаров. Литературни характеристики /Хемус,1947/. Книгата, след която съдбата му отрежда дълголетно мълчание и обществено премълчаване за културния му принос в развитието на българската литература и образование.

Литературно-историческите и критическите текстове на Малчо Николов обговарят българската литературна класика, активно работят за оформянето на националния литературен канон и със своята естетическа обективност и прозорливост всъщност са неразделна част от тях. Затова, макар и премълчавани, те са били постоянно четени и коректно, или некоректно, цитирани.


[1]Критикът става главен редактор на списанието през 1928 г. Знаков е фактът, че и то като “Златорог” спира да излиза през 1943 година.

[2] Атанас Свиленов, който през 1963 г. публикува няколко текста на Вл. Василев във в. Студентска трибуна, е заклеймен публично от самия Тодор Павлов на комсомолска конференция, което преобръща живота му, внасяйки в душата му страх за дълги години. Вж: Атанас Свиленов за Вл. Василев в www.mediatimesreview.com

[3] Първата цифра показва годината на изданието, втората – поредният номер /на книжка/. За статиите и рецензиите, подредени в изданието по реда на появата им в Златорог, цифрите са посочени в съдържанието.

[4] В литературно-историческото си изследване “Пенчо Славейков и немската литература” /С.,1981/ Хилде Фай е проследила тази връзка, следвайки казаното от видния немски филолог славист Герхард Геземан, че “Пенчо Славейков е една от най-значителните и плодотворни връзки между българската и немската духовна култура”. Още като студент в Лайпциг нашият поет разработва темата “Хайне в Русия”, там той се сближава с проф. Елстер – “добър познавач на Хайне, с когото подържа кореспонденция, свидетелстваща за разговорите им за Хайне.

[5] Подобни изводи в текстовете на Малчо Николов го поставят като критик в неблагоприятната позиция на адепт на немската идеалистическа и формалистична школа, поради което марксическото литературознание допуска да бъде цитиран избирателно, но не  и да се преиздават неговите текстове в годините на социализма. Виж оценката за него в  Речник на българската литература, Т. II, БАН, 1977.

Ницшеанството и по-точно Пенчо Славейковото ницшеанство е обект на внимание и в редица други текстове на “Златорог”. Пряко или косвено поетът е разглеждан и определян като българския вариант на ницшеанството, като възторжен адепт на философията, в която редица други мислители са виждали декадентски и човеконенавистнически идеи. Увлечението на П. П. Славейков по Ницше е формулирано и от самия него в статията му  “Заратустра” /1,7/, в която животът и творчеството немския философ са разгледани в генетично духовно единство. Пенчо Славейковото ницшеанство е концепция за живота посветен на изкуството, за живата връзка между живот и идея. Пътят на Ницше от първото му съчинение “Произход на трагедията” до философската му поема “Тъй рече Заратустра” е проследен по нишката на основната Ницшева идея за “вечното завръщане”, чиято цел е постигане на вътрешно единство от личността, самотно извисена на ръба между гениалност и умопомрачение.

[6]Забавеното излизане от печат на първата и стихосбирка “На прага стъпки” става причина още във втората стартираща книжка на списанието да се появи цикъл под същото заглавие[6]. Следва вторият – “Без звезди”/1,10/ – пет стихотворения, в които душата й мъдро проглежда през светлината на скръбта; напомня и Дебеляновата “светла скръб”; и накрая – “Стария град” /2,10/, публикуван във втората годишнина.

[7] За нея пишат и други сътрудници на списанието – Георги Константинов, Васил Пундев, който освен че рецензира първата й книга[7] , по-късно й посвещава очерк в книгата си Днешната българска лирика /1929/.

[8] Така я характеризира и Гео Милев в своя Предговор към “Антология на българската поезия”. С.,1925 г.

[9] Вж. книгата му “Житейски и литературни спомени”, 1962, с. 75.

[10] В някои народни песни те са наречени хайдуци.

[11] Известно е, че тази песен е така преработена от Пенчо Славейков в неговия сборник-антология на народната песен “Книга на песните”, че се възприема почти като негова авторска. Но тъй като тя е изключение от подхода му за автентично представяне на текстовете, това авторство по-рядко се споменава от критиците.

[12] През 1923 започва да функционира “Фонд за поощрение на родната литература и изкуство” към Министерството на народното просвещение. Събитието е широко коментирано в печата, но в справочника “Хроника на литературните конкурси и награди в България /автор и съставител Ангел Грозданов; изд. На Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”. 1996, с.4/ описанието на Фонда започва с цитати от тази статия. В цит. изд. може да бъде проследена цялата полемика по този повод, както и подробно описание на работата на Фонда в продължение на 20 години до 1943 г. и списъците на наградените автори.

[13] Друга статия под същото заглавие Малчо Николов публикува и по-късно във в. ”Изгрев”, г. I, бр. 59 от 14 дек. 1944.

[14] Статията на Боян Пенев е част от полемиката между “Златорог” и в. “Развигор” и в отговор на статията “Невежествен критик” от Людмил Стоянов /”Развигор” No 48/02.12.1921/. Но тази статия на Боян Пенев, по думите на акад. Иван Радев надхвърля контекста на спора със своя аналитизъм и точна аргументация.

[15] Йордан Йовков. “Жетварят” – 1920/3, Елин Пелин. “Земя” – 1923/4, Сонетите на Мара Белчева – 1926/2-3, Владимир Полянов. “Момичето и тримата” – 1926/9, Стилиян Чилингиров “Хляб наш насущний” – 1927/2, Добри Немиров. “Братя” – 1927/4, Георги Райчев. “Песен на гората” – 1929/1, Дамян Калфов “Индийският петел” – 1929/2, Никола Фурнаджиев “Дъга” – 1929/5, Константин Петканов “Старото време” – 1930/2, Анна Каменова “Харитининият грях” – 1930/3, Светослав Минков “Автомати” – 1933/1, Калин Цаков “Сивият шинел” – 1934/4, Стилиян Чилингиров “Невиждан враг” – 1936,10, Михалаки Георгиев Избрани разкази – 1937/8, Матвей Вълев “Отсам и отвъд” – 1941/1, Емил Коралов Третото поколение Друмеви – 1942/6.

[16] Димитър Шишманов /-1944/ по това време е на дипломатическа работа в Атина и активно сътрудничи на “Златорог”. Йоргос Теотокас, чието творчество му е направило силно впечатление, му е лично познат, което проличава в текста.

[17] На български този термин е преведен и анализиран от Иван Мешеков в книгата му “Трудово-спътническа литература”, 1933. Това са писателите некомунисти, които приемат като закономерни революцията и промените, които тя налага в живота на хората.

Библиосфера