Архивното наследство на Иван Богданов – разширяване на представите

increase font decrease font
12345 (4 votes, average: 5,00 out of 5)

Иван Звънчаров

Близо две години след кончината на Иван Богданов Генчев (1910–1992), през месец юли 1994 г., неговите наследници даряват личната библиотека и архива на писателя на Националния литературен музей в София. На следващата година, съответно през месец юли и месец ноември, архивното наследство на Богданов е преминало през първична обработка и е докладвано в рамките на две оценителни комисии. Служителите от НЛМ, работили върху архива, съдействат и при оформянето на специален брой на вестник „Свободна книга”, посветен изцяло на Иван Богданов, като още тогава очертават характерните особености на неговото документално наследство. Веднага след това – в края на 1995 г. – започва научната регистрация на сбирка книги и периодика, съдържаща 2784 тома от личната библиотека на Иван Богданов, както и периодика, състояща се от 698 архивни единици.

В началото на 1996 г. започва и научната регистрация на ръкописите и кореспонденцията. Ръкописите в архивен фонд Иван Богданов са заведени под 1079 инвентарни номера (63 тетрадки със записки на различни литературни теми, 183 папки, в които са събрани  ръкописите на почти всички издадени монографии и публикации на Иван Богданов, както и ръкописите на непубликувани и незавършени от него текстове. Тук са и картотеките на Иван Богданов – 20 броя картотечни кутии с фишове, предназначени за справочните трудове „13 века българска литература”, „Речник на българските псевдоними” и „Речник на литературните термини”, както и 6 по-малки кафяви кутии с фишове за „Речник на псевдонимите”). Кореспонденцията се състои от 2866 броя писма, открити пощенски карти, телеграми, визитни и поздравителни картички.

От 1997 г. започва научната регистрация на 105 бр. оригинални снимки, на 2202 бр. фотокопия, ръчно изработени карти, диапозитиви и негативи, служили на Иван Богданов за оформяне на изданията му и събрани по теми в 62 отделни плика, на 234 бр. средноформатни негативи на семейни снимки,  заснети от Иван Богданов, на  295 бр. 35 милиметрови фотоленти, свързани с научната дейност и със семейството на Богданов, на диапозитиви, микрофилми, пощенски картички, дипляни, албуми, карти и пътеводители. Научната  обработка (регистрация) е приключена през 1998 г.

Инвентирани са личните вещи на Иван Богданов (лични вещи, мебели, грамофонни плочи, общо 248 на брой, регистрирани под 42 инвентарни номера), както и художествените  произведения (28 на брой) и репродукции (294 на брой), също част от архивното му наследство. Научната регистрацията на вещите приключва през 2004 г., а на художествените произведения през 2005 г.

Материалите се съхраняват в обособен „Мемориален литературен кабинет Иван Богданов”, находящ се на адрес: Бул. „Дондуков”, № 95 б, на първи етаж от жилищна кооперация, построена на мястото, където се е намирала къщата на писателя Стилиян Чилингиров – къща и писател, които сам Иван Богданов е посещавал през 1938 г., търсейки първи опори в своите изследвания около Стоян Михайловски. За създадения близо 23 години след смъртта на Чилингиров „Мемориален кабинет Стилиян Чилингиров”, намиращ се на същия адрес и също филиал на НЛМ, Иван Богданов пише: „След подреждането му, всичко свързано с напрегнатия творчески живот на Стилиян Чилингиров – архиви, книжовна продукция, библиотека – стана обществено достояние и този комплекс от духовни ценности е най добрият паметник на неговото дело, най-красноречивият израз на преклонението му пред труда като съзидателна сила.” В структурата на НЛМ, позицията уредник на „Мемориален литературен кабинет Иван Богданов” съществува без прекъсване от 1996 г.

Иван Богданов пред работната си маса. София, април 1973. Снимка: Михаил Тошков

През месец юли 2003 г. ръкописите, кореспонденцията, картотеките и оригиналните снимки от архивен фонд Иван Богданов са предадени временно на ЦДАФ при НБУ, където, по предложение на проф. Богдан Богданов от 25 юли 2002 г., трябва да бъдат  частично дигитализирани. През месец април 2005 г. на Националния литературен музей са върнати 39 бр. снимки от архива на Иван Богданов. В същата година в т. ІІІ на „Известия на Националния литературен музей” е публикуван текст на Александър Мошев – „Иван Богданов – неуморим изследовател на българското минало”. През месец октомври 2007 г. в „Литературен кабинет Иван Богданов” е върната по-голямата част от архивното му наследство, преминала през дигитализация в НБУ, като предаването завършва окончателно през месец януари 2009 г. Трансферирането на документите провокира създаването на текст, озаглавен „Картотеките на Иван Богданов”, публикуван през 2008 г. в т. V. На „Известия на Националния литературен музей”.  След завръщането на първата част от документите през 2007 г. започва изготвянето на електронен списък-картотека (или дигитализация на научната регистрация), съобразен със съдържанието на изготвените вече инвентарни книги, който трябва да се съчетае със сканираните изображения, получени в резултат от дейността на специалистите от ЦДАФ към НБУ. Основният принцип на подбора за сканиране на материалите е свързан с изискването те да не са публикувани. В този смисъл уредниците в НЛМ, отговарящи за съхранението, предоставянето и представянето на всички документи от архива, независимо от това дали са публикувани, или не, продължават своята дейност по сканиране на материали от архивен фонд Иван Богданов, защото „Само всестранният поглед към него като цялостна личност, може да го осветли правилно и пълно, което впрочем е задачата на всяко литературно-историческо изследване”.[1]

Чрез кратък преглед  на материали, съхраняващи се  в Националния литературен музей, както и на материали от архива на Българската академия на науките и Централния държавен архив, може да бъде направен опит да се разширят представите за писането и научната дейност на Иван Богданов Генчев.

Иде реч за архивно наследство, за фармацевтична подредба на личните прояви в период от 60 и малко повече години. През 1940 г. на страниците на сп. „Българска мисъл”, в което Богданов публикува няколко текста по покана на Михаил Арнаудов, в статия озаглавена „Критикът”, сам обобщава безмилостно: „…Най-сетне дългът на критика към културната история се състои в грижата му да завещае на поколенията своите прозрения в напълно завършена и систематизирана форма, за да влязат като цялостен вклад в културната съкровищница на неговия народ. Ако ли не успее да напише някой по-значителен систематичен или методичен труд, налага се поне да остави литературното си наследство напълно подредено.”[2] Сякаш изпълнил заложените задачи – оставил на поколенията резултатите от своя дългогодишен труд, въплътен в отпечатани текстове и книги, Иван Богданов завещава доста услужливо подредено (архивно) наследство. Какво още има да разказва тази подредба?

В речникови статии от 1976 г., 1978 г. и 1994 г.[3] се посочва в кои периодични издания публикува Богданов, без да са очертани някакви времеви рамки, или пък са дадени все пак крайни дати, но без да става ясно, поне най-общо, какви са тези публикации. За дебютна година е посочена 1939-та, но архивното наследство на Иван Богданов повежда назад в границите на трийсетте години на ХХ-ти век. Накратко – като студент по право и държавни науки в Софийския държавен  университет „Св. Климент Охридски“, през месец декември 1932 година, във в. „Българска независимост” (Орган на Нац.- Либер.- Партия – Обединена) Иван Богданов публикува разказ, озаглавен „Силата на Земята”[4]. По същото време, след запознанството му с Милко Ралчев и Димитър Бабев, в книжка 9–10 на литературното списание „Листопад”, помества още един разказ със заглавие „Вакханка”, както и кратка рецензия за „Ден последен, ден Господен” от Ст. Загорчинов (Под рубриката „Литературни и библиографски бележки“, подписано с  инициалите Ив. П.)[5]. Следват още 11 разказа публикувани през 1933 г. и 1934 г. във вестниците: „Студентска борба”, „Време”, „Успех”, „Отечество” „Лист Светлоструй” и списанията „Български воин” и  „Нашата Конница” и още три отзива: в сп. „Листопад” – за „Уго Фосколо” в превод на Милко Ралчев и за четвъртата художествена изложба на портрети на Руска Маринова и в „Лист Светлоструй” – рецензия за книгата на Милко Ралчев “Критика на новата българска лирика” (С. 1934). Тази информация, изместваща писането на Иван Богданов назад във времето с близо 7 години, е събрана и подредена в отделна папка, част от архивното наследство на писателя в „Литературен кабинет Иван Богданов”. Сам Богданов определя за начало на своя литературен дебют 1939 г., когато във в. „Мир” се появяват първите резултати от работата му върху живота и творчеството на Стоян Михайловски и Илия Блъсков. За изявите си преди 1939 г. загатва мимоходом в своите „Неизбледняващи спомени”. В спомените си за Антон Страшимиров например Богданов се връща към паметна за него среща от зимата на 1933 г., когато, след като с неохота е приел да прегледа ръкопис на младия творец, авторът на „Хоро” го упреква в немарливост към езика. И още – пръв Страшимиров посочва на Иван Богданов съществуването и на друга възможност, когато му казва: „Слушай, у тебе има нещо остро. Остави тези сантиментални истории. Те не са за тебе….Критика е необходима, да, критика! Залови се за критика. Може би ще имаш успех![6] Досега, единствен Любен Георгиев, в полемичния си устрем и чрез една кратка бележка под линия, е „разкрил” (по-скоро като библиографска информация)  дейността на младия Иван Богданов като белетрист.[7] Тук обаче може да се говори за една подхвърлена, уж случайно, информация, която би била в състояние да демонстрира, при нужда, творческата и най-вече политическата несъстоятелност на опонента – често използван тактически прийом в литературните полемики през 60-те години на XX век. За доуплътняване на  все още мътната картина, в началото на 2010 г., на помощ дойдоха и ръкописи, притежание на проф. Богдан Богданов, които бяха предоставени временно на Националния литературен музей за дигитализиране. Така, към засечените (откритите) 13 публикувани текста, могат да бъдат добавени ръкописите на още 12  разказа, писани от Иван Богданов между 1933 г. и 1937 г., от които 4 са в списъка на публикуваните. Може да се твърди, че между годините 1932 г. и 1937 г., са открити 21 белетристични текста, написани от студента Иван Богданов – за 13 от тях е сигурно, че са публикувани от него, а 8 е оставил в ръкопис. От познатите до днес ръкописи на непубликувани разкази от този период с най-ранна дата – 26 юли 1933 г.  е текст озаглавен „Първата любов на Найда” и писан в Габрово, а най-късен е разказът „Страх”, писан в София и датиран на 24.ІІІ.1937 г. Ръкописите представят склонността на Иван Богданов да работи на няколко етапа – създава  „първообраз” на текста, следва „преработка”, а в някои случаи достига и до „завършен вид” на разказите. Текстовете са разноцветни, те са и за селото и за градските казина, градските улици и стаи изпълнени със страст и еротични видения. Движат се убийци, самоубийци, умиращи деца, леки жени, непорочни циганки, слабохарактерни художници, носталгично настроени емигранти, хофманови персонажи като монахът Медардус. Трябва да се отбележи, че през 1995 г., в специално посветен на Иван Богданов брой на в. „Свободна книга”, разбира се, посмъртно, е отпечатан един от тези непубликувани ръкописи – този на разказа „Исус”[8]. Други ръкописи, предоставени  временно от проф. Богдан Богданов, очертават причините за края на това „студентско писане”. От записните книжки и тетрадките с бележки, които са общо 6 на брой и са водени от Иван Богданов в различни периоди от живота му, се разбира, че годините на стажуването в различни съдилища, а именно 1937 г. и 1938 г., са превратни за неговите литературни занимания. За периода април 1937 г.– януари 1938 г. в бележка от 28 януари 1939 г. е записал: В това време в мене като че ли настъпи и друг един прелом – художествената литература ми стана чужда. Да, от тогава до днес аз не съм написал нищо – ако не се броят някои поправки на стари работи. Нищо! Чудно. Някога аз мислех, че художественото слово ще бъде моя меч в живота. И ако се завърна някога към художествената литература – то ще бъде навярно инцидентно. Кой знае!…”[9] За да поддържа напрежението, вече 50 години по-късно, в началото на 90-те години, когато е подготвял  своите мемоари, Иван Богданов е маркирал: „…С публикации на разкази завърших през 1939 год. Надделя рационал[ното] Начало.[10] Без напрежение, може да се каже, че като студент Иван Богданов е провел своите опити, предимно белетристични, а по-голямата част от тях е дал за отпечатване. Превратни са за стажанта-адвокат годините 1937 г.  и 1938 г. Колебанията са в три посоки: Да продължи с писането на разкази, да захване преследването на академична кариера в областта на наказателното право (такава реална перспектива е стояла пред него през 1938 г.), или да продължи сериозно своите литературни занимания, конкретно стартирали през 1936 г. с работа около една грандиозна идея, а именно съставяне на литературна енциклопедия, обемаща по автори и материя световната литература. В цитираните вече „Спомени и бележки 1937–1939”, на лист девети Богданов е записал: „ Обхванат от нея [Грандиозната идея за енциклопедия] аз не забелязах кога се сближих съвсем с научната литература и кога започнах да работя.” Лъкатушейки между тези три възможности, на 15 май 1938 г., той приема четвъртата перспектива – сгодява се за Елена Царичкова – бъдещата му съпруга. Взима и още едно решение – да изостави академичната кариера и писането на разкази. Насочва се към систематични научни занимания и разработки. Продължава работата по енциклопедията, започва работа върху Стоян Михайловски.

И така, с обявения за „официален“ литературен дебют – статии, публикувани във вестник „Мир“ през месец август на 1939 г., посветени на юбилейни годишнини на Стоян Михайловски и Илия Р. Блъсков – започва наситеното присъствие на Иван Богданов в литературния живот. Начало на период от 8 години – до 1947 г., през които са заявени посоките на неговите литературни занимания. От малките литературни  и извороведски студии, през сложната съставителска работа, към задълбочените и обемисти изследвания, най-вече около биографията и литературното наследство на Стоян Михайловски. В допълнение идват и материалите в списания и вестници – над 120 на брой – израз на доста активна дейност, на заявена гражданска позиция и литературна преценка.

В края на „дебютната“ 1939 г., начеващият литературен критик Иван Богданов постъпва на работа в Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни, известна повече като „Храноизнос” – една учрежденска структура любопитна, както за икономическата история на България, така и за литературната, защото през 30-те години на ХХ-ти век,  та до 1944 г. там  на най-разнообразни позиции се подвизават писатели и литературни работници като Павел Спасов, Петър Славински, Минко Неволин, Светлозар Димитров (Змей Горянин), Константин Петканов и Иван Мешеков, като последните двама са били служебно подчинени на значително по-младия от тях Иван Богданов поради неговата позиция в дирекцията, а именно: „Началник на стопански проучвания и информация”. Отговорната позиция не пречи на Богданов да развива системно и литературна дейност. През 1939–1940 г. под негово съставителство и редакция са публикувани 8 книги представящи  литературното наследство на Илия Р. Блъсков и Стоян Михайловски. Освен това отпечатва кратък преглед на литературната проблематика около „Поема на злото” от Стоян Михайловски, както и литературно-историчен очерк за Илия Р. Блъсков. В отделен отпечатък, предизвикал укорителни бележки от страна на Александър Балабанов (заради вредния според него почин да се препечатват кратки студии в отделни книжни тела), Богданов дава и своя първи принос към изворознанието, озаглавен „Няколко думи върху добиването на лични сведения за нуждите на литературното изследване”. Публикации, които не излизат като отделни отпечатъци през тези две години, все пак има достатъчно – в списанията “Родна реч” на Стефан Младенов и Стефан Попвасилев, „Училищен преглед” на Димитър Бабев, „Българска мисъл” на Михаил Арнаудов и „Златорог” на Владимир Василев, както и във вестниците „Мир” и „Слово”. Може да се каже: интензивен дебют. Но има и още. Това върху което Иван Богданов работи, но не публикува. Тук за да сгъсти до краен предел литературната деятелност през „дебютните години”, както и да помогне за разширяване границите на писането, отново на помощ идва архивното наследство. Във времето между 15 април и 12 септември на 1940 г., в рамките на по-малко от 5 месеца е написано принципно изследване с приложение на систематична библиография, озаглавено „Личност, дело и време на д-р К. Кръстев. Културен деец, публицист и критик. София, 1940.”[11] Между кориците на папка, марка „Ideal”, е събран препечатан  начисто текст, състоящ се от 61 листа (изписани на пишеща машина). Думите, фразите и заглавията, предадени на латиница, са изписани на ръка. От нанесените с молив подчертавания, задрасквания и допълнения  става ясно, че по ръкописа е работено и допълнително. Работата на Иван Богданов около личността и делото на д-р Кръстев, не е регистрирана официално в архивното му наследство – няма  сключен договор с издателство за изработването и публикуването на такова заглавие. От писмо на Димо Минев (също ревностен изследовател на българската литература), написано на 13 декември 1941 г., изпратено от Варна и получено от  Иван Богданов, се подразбира, че изследването за д-р Кръстев е готово и се търси издател: „…За издаването на двете Ви книги не може да има формална пречка, стига да се намери издател… Тази година се навършиха 75 години от рождението на д-р Кръстев, той е македонец. Тия две обстоятелства не са ли убедителни пред издателите?”[12] Оказва се, че тези обстоятелства не са били достатъчно убедителни. От книгата „Неизбледняващи спомени”, появила се през 1981 г., в спомените си за Иван Мешеков, озаглавени „Между два свята”, Иван Богданов дава още полезна информация за неофициализираната папка. През пролетта на 1944 г., когато в разгара на бомбардировките над София Дирекция „Храноизнос” е евакуирана в град Велико Търново, в ежедневните разговори на литературни теми, един от „Рицарите на червените папки”, както гальовно са се обръщали помежду си служителите в дирекцията, дочува, че Иван Богданов е написал монография за д-р Кръстев. Този рицар е Иван Мешеков. Проявява настойчивост и получава ръкописа за прочит. Иван Богданов предава реакцията на Мешеков от прочетеното като израз на крайно разочарование, дори обида. Предаден е и кратък спор между двамата. В него Мешеков провижда влиянието на Владимир Василев върху основните тези, застъпени от  Иван Богданов в работата за д-р Кръстев. След това идва и информацията, че има  постигната уговорка за публикуването на труда от книгоиздателство „Хемус”. Тук се разбира, че след разговора с Мешеков Иван Богданов е разколебан и в крайна сметка не изпраща ръкописа в София, каквото е първоначалното му намерение. При това положение  е видно, че монографията за д-р Кръстев се превръща в единствен готов ръкопис на Богданов, който, след като е уговорен за публикуване, не е отпечатан. След 9 септември 1944 г. публикуването на такъв текст е крайно проблематично. Въпреки това в бр. 462 на в. “Изгрев” от 5 юни 1946 г.,  по случай 27 години от смъртта на д-р К. Кръстев, е публикуван кратък материал под името на Иван Богданов. Личността и делото на д-р Кръстев, продължават да стоят като задачи за разрешаване, но терена вече е друг. Волята за изпълнението на такава задача, проличава и близо 30 години по-късно, когато на 17 септември 1973 г. в писмо до Филип Гинев (директор на ДИ „Наука и изкуство”), Иван Богданов представя заявка по редакционно-подготвителния план за 1976 г., а именно, заявка за монография, озаглавена „Д-р Кръстев и проблемите на българската критика”[13]. За съжаление документи, съдържащи реакцията на издателството, поне досега не са открити. Запазени са записки на Иван Богданов, от които може да се заключи, че е започнал отново работа по тази тема.[14] Все пак дебютните изяви  от 1939–1940 г. се допълват от този любопитен и нереализиран  докрай проект.

От края на 1940 г. Иван Богданов е принуден да съчетава литературната си дейност, както със служебните задължения, така и с честите мобилизации, които приключват чак през месец декември на 1944 г. Работата му в полето на публицистиката запазва ритмичността си, продължава  и съставителската  дейност около неиздадените и около събраните съчинения на Стоян Михайловски. Какви са неговите занимания, останали в сянка?  През 1942 г. работи по периодизацията на българската литература. Конкретен израз за това е студията „Основни периоди на българското литературно развитие”. Останала като ръкопис[15] в архива на Иван Богданов, тази работа, завършена през месец май 1942 г., също е подготвена за публикуване. На 30 декември 1943 г. е изготвен проект на договор между книгоиздателство „Хемус”, от една страна и Иван Богданов, от друга, за следното: „Иван Богданов преотстъпва правото на книгоиздателство Хемус да възпроизведе, обнародва и разпространи неговата книга “Основни периоди на българското литературно развитие”, която предава напълно завършена в машинопис на книгоиздателството при подписването на този договор.”[16] Поради някаква причина, действителен договор не е подписан, а напълно завършената работа, състояща се от 56 листа, снабдена с азбучник на упоменатите и цитирани имена и определяща четири основни периода на българското литературно развитие, остава, поне засега, само част от архива на автора. Непубликуваните изследвания на Иван Богданов за д-р Кръстев и за периодите на литературното развитие, разширяват представите за усилен литературен труд, подчинен на строга систематичност и въпреки това изненадващ с разнообразието си. Заявеното намерение за осъществяването на тяхната публичност ги представя като  част от творческата  програма на дебютиращия Богданов.

Съществува мнение, че между 1947 г. и 1960 г. на Иван Богданов му е забранено да печата и издава. Нека приближим границите на принудителното му мълчание и разширим границите на неговото писане и научните му занимания в този времеви отрязък. Като начало едно уточнение: Богданов не печата свои материали в периодичните издания от 1946 г. до 1957 г. От 1957 г., когато през месец август в книга 10 на сп. „Септември” е поместена статията му  „Майстор на епиграмата”, посветена на Ст. Михайловски, та до края на 1959 г., под неговото име са отпечатани общо 33 на брой статии, рецензии и отзиви      в списанията „Септември”, „Пламък”, „Език и литература”, „Славяни” и „Картинна галерия” и във вестниците „Литературен фронт”, „Отечествен фронт”, „Народна култура” и „Народна младеж”. Относно издаването на негови книги границите остават същите. Трябва да се има предвид, че активната дейност на Богданов между 1947 г. и 1960 г. придобива и реални измерения, въпреки че до реализирани трудове като библиографски факт не се достига. Още през 1957 г. Иван Богданов дава заявка за договориране пред издателство „Български писател” на монографията „Спътници на първенците”. Според специално изготвен от Богданов списък, отразяващ движението на неговите ръкописи към издателствата[17], за три години – от 1957 г. до 1959 г., включително – той заявява общо 8 заглавия за договориране. От тях 4 са отхвърлени, а за другите 4 са сключени авторски договори, за да се появят отпечатани през 1960 г., 1961 г. и 1972 г. През месеците юни и юли 1958 г., Богданов сключва и още два договора с издателство „Наука и изкуство”. Възложено му е да рецензира книгите „Българска възрожденска книжнина. Т. ІІ.” от Маньо Стоянов и „Начало на българското книгопечатане” от Петър Атанасов. Това е относно годината, в която Иван Богданов успява да „пропука ледовете”, за да тръгне по пътя на „литературното частничество” и да постигне една от своите цели – да се самоиздържа от литературен труд. Остават десет години “мълчание” /1947–1957/. Какво разказва за тях архивното наследство на Иван Богданов? С решение № 1844 от 12 август 1948 г. на централната комисия по чл. 59 от Закона за адвокатите Иван Генчев е заличен от списъка на адвокатската колегия. Посочени са следните основания: „Преди 9 септември 1944 г. е подчертан реакционер и германофил. След 9 септември 1944 г. се очертава като прикрит враг на отечествения фронт. Движи се и дружи с отявлени реакционери. Проводник и разпространител на най-злонамерени слухове”. Заличаването не засяга “неговата адвокатска правоспособност и той може да бъде юрисконсулт или да заема друга някоя служба, стига да отговаря на условията, които се изискват за такива служби”.[18] Така, Иван Богданов Генчев е принуден да се преквалифицира като юрист-стопановед и да работи в “Деспред”, като референт-ръководител (1948–1949), в Софийски окръжен народен съвет, като главен инспектор в отдел “Търговия и продоволствие” и като референт-ръководител в отдел “Търговия” (1950–1952), в ДП „Каменни кариери” работи като референт-ръководител (1952–1953), а от 16 януари 1954 г. до 13 април 1959 г. е юрисконсулт, главен юрисконсулт и старши юрисконсулт, съответно в “Комплексна геоложка експедиция”, управление “Нефт и газ” и „Управление за геоложки проучвания”.

И така, времето до 1957 г., когато името му отново се появява в периодичния печат, е време на чиновничестване. Използвайки „възможностите на трикракото столче” – Богданов неведнъж назовава по този начин своята подготовка в областта на правото, икономиката и литературата – работи за прехраната на семейството си, но в „същото време” полага усилен изследователски труд върху псевдонимите на българските писатели, както и върху българския литературен периодичен печат. Подготвя монографиите „Спътници на първенците” и “Българската комедия. Развой и съвременно състояние”, изработва речникови статии за “Енциклопедия на българската литература”.

В началото на 50-те години обаче се развива и един друг сюжет от неговата научна дейност, който, хем е официално „известен”, хем е разкъсан във времето и непознат. В „Речник на българската литература” през 1976 г., за Иван Богданов е написано, че е „Архивист, и библиограф”. Какво стои зад това обобщаващо дейността му определение?  Още при първите задачи около проучването живота и дейността на Илия Блъсков и Ст. Михайловски, Иван Богданов установява практика да работи с оригинални документи, сключва договори с наследниците на писателите за достъп до писателските архиви и за използване на оригинални документи при съставителската работа и при оформянето на отделните монографии, които се е ангажирал да подготви. Натрупванията в тази посока логично водят Иван Богданов към опити за систематизиране. Както вече се спомена, съставя и публикува през 1940 г. ръководство за добиване на лични сведения със заглавие „Няколко думи върху добиването на лични сведения за нуждите на литературното изследване” (или както Богданов допълнително го озаглавява: „Първи принос към изворознанието”) г. В цитираното по-горе писмо от 13 декември 1941 г. на Димо Минев до Богданов, може да се прочете и още нещо: „… Другата Ви книга „Археография” много ме интересува, защото тъкмо такива въпроси винаги ме занимават.[19] Книга или студия с подобно заглавие не е публикувана, но сред документите предадени от Иван Богданов през 1978 г. в Централен държавен архив (общо 16 архивни единици), и оформящи личен негов фонд,[20] се намира и заглавната страница (нарязана на части) на ръкопис подготвен за публикуване, а именно: “Археография. Наука за архивните извори (Втори принос към изворознанието). София, 1941”. Очевидно такива са били намеренията на Богданов за втората му стъпка в областта на изворознанието. От запазен лист със съдържанието на същата студия става ясно, че под това заглавие следват 84 л. машинопис, върху които Иван Богданов продължава да работи още близо 10 години. Всъщност именно този „Втори принос към изворознанието” е припознат по-късно и обнародван под заглавие „Лекции по архивистика на Иван Богданов” от изследователя Димитър Минцев.

В цялост ръкописът на „Археография, Наука за архивните извори (Втори принос към изворознанието)” поне за сега не е открит, но може с положителност да се твърди, че с архивна наука Иван Богданов се занимава систематично от началото на 1940 г. За това не бива да бъде изненада, че в края на 1941 г., след създаването на градски архив при столичната община, Иван Богданов, въпреки служебната си дейност в „Храноизнос” и въпреки честите мобилизации, при които се озовава в гр. Русе или в Момчилград, е привлечен като ръководител и лектор на курсове за научна подготовка на архивните работници[21]. Шест години по–късно, вече в периода в който Богданов няма възможност да публикува работите си, от септември 1948 г., т.е. близо месец след като е отстранен от адвокатската колегия, та до месец март 1949 г.,  с решение на столичната управа на СГНС е определен за хоноруван лектор в Градския архив и изнася съкратен курс, състоящ се от 33 лекции по всички отрасли на архивната наука. За основа на тези лекции Иван Богданов, може да се каже с увереност, използва непубликуваното си съчинение “Археография, Наука за архивните извори (Втори принос към изворознанието)”, подготвено през 1941 г. и ритмично допълвано и редактирано от него през следващите години. Още документални свидетелства за тази негова дейност могат да бъдат открити в личния му фонд в Централен държавен архив. Там се съхраняват оригинални ръкописни записки на Иван Богданов с хорариум на лекциите по архивно дело с крайни дати 1948 г.–1949 г.[22], както и други материали по историята на архивното дело у нас и по света, статиите му по архивознание: характеристика, изследване, издирване и публикация на архивния извор[23], лекциите по архивотехника[24]. Трябва да се отбележи, че през 1997 г. и 1998 г., в два последователни броя на списание „Известия на държавните архиви”, Димитър Минцев обнародва голяма част от тези ръкописи под заглавие „Лекции по Архивистика на Иван Г. Богданов”.[25] „Лекциите” стават още по-достъпни, след като през 2006 г. са включени и в електронната библиотека по архивистика и документалистика.[26] В друга статия на Димитър Минцев, поместена в сп. „Архивен преглед” през 1997 г., се съобщава и за неизвестни до този момент законопроекти (4 на брой) за устройството на Български (централен) държавен (народен) архив, разработени от Градския архив при Софийския градски народен съвет с помощта и съдействието на Иван Богданов Генчев, или лично от него[27]. След този кратък преглед става достатъчно ясно, че заниманията на Богданов с проблемите на архивната теория и практика не са никак инцидентни. Систематичната му работа и тук логично води до подготвянето на по-обемно изследване. В писмо от 20 февруари 1950 г. на Димо Минев до Иван Богданов четем: „…Вие имате силна воля, която Ви тласка да работите и задълбочено да търсите. Правилно разбирате, че сега няма изгледи да видите издаден труда си по изворознанието (научих, че тази година книжното производство ще бъде намалено с 40%. Но още по-разумно правите, като работите, с надежда, че такъв труд, кога да е, ще бъде издаден… Тъй както сте замислили труда си, Вие сте единствен в България с такива идеи и интереси. Подобно нещо съм слушал в Сорбоната – лекциите на Коен и братът на Болиьо… Не са разбрани днешните хора, та да погледнат трезво на труд като Вашия, да го издадат и с това да бъде дадено помагало в ръцете на ония, които ще работят в тази занемарена и малко привличаща област. Един д-р Михов би оценил труда ви, но той живее в Свищов. Вие обаче си работете, щом тъй страстно Ви привлича тая и теоретична и практическа работа. Кога да е, ще дойде време и за такива трудове.”[28].

Писмото провокира към допълнително издирване извън рамките на литературен кабинет „Иван Богданов” – по пътя на логиката – в архивното наследство на Димо Минев. Тази част от него, в която присъства и писмото на Иван Богданов, породило отговора на Минев, се съхранява във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, в рамките на чийто филологически факултет е сформиран „литературен архив”. Ето какво всъщност е написал Иван Богданов до Минев на 10 февруари 1950 г.:
…Вижте, около мене работите стоят малко по-другояче. Не че не работя. Особено сега – когато тъй да се каже съм без официална професия и като отивам по библиотеките да работя /единствена утеха!/ често се чудя как да се подпиша, какво да пиша в графата „занятие” – май качества не липсват, но пред всички стои все епитет „бивш”, а ето че ставам вече и бивш писател – тъй отдавна не съм публикувал нищо.
С литература сега не се занимавам – става дума за текуща литература, а с литературна критика – пази Боже! Нахвърлял съм се на една друга област, върху която чопля още преди десетина години – става дума за т.н. Изворознание, наука за изворите на историята. Сега разработвам науката за архивните извори – архивологията. И по-рано бях написал нещо си, но сега вече то не ме удовлетворява. Искам в един труд да поставя почти всички въпроси свързани с архивите, с оригиналните писмени исторически свидетелства. Първата част, която вече съм написал съдържа: Увод в общата наука за архивите; извори и изворознание, спомагателни науки на историята, развой и обосновка на науката за архивите и пр.; дял І – Характеристика и систематика на архивния извор; дял II – Изследване на архивния извор; дял III – Издирване и публикация на архивния извор. Втората част, която предстои да напиша, но съвсем не е сигурно дали ще бъда в състояние да напиша, за разлика от първата, която има теоретически характер – ще бъде практическа; дял І – История и организация на архивите; дял II – Архивоекономия /съхраняване и възстановяване на архивите/ и дял ІІІ – Архивотехника /подреждане и описване на архивите/. Първата се нарича Архивознание, втората – Архивистика /Нашите хора на всичко, което се отнася до архиви думат – Архивистика, което е погрешно/.

Към първата част ще бъде приложена една библиография на всички архивни извори за българската история публикувани в страната, между които и някои Ваши работи. Именно във връзка с това много се зарадвах като получих последните Ви работи, тъй като ведната си взех бележка и за тях. Затова Ви я разправям цялата тази история, която е твърде скучна и уморителна, при това и безнадеждна, понеже съвсем не е известно как може целият труд да бъде оползотворен. Но понеже засега нямам никакви други перспективи, понеже съм отнесен „към дело”, много естествено е сякаш да боравя с това. Нека да го напиша, все ще се намерят хора да го ползват. А за човека на перото това е важно. Другото е търговия.[29]
И вероятно, пишейки до Димо Минев, Богданов вече е подготвил този труд. Стъпките, които предприема за официализирането му също не закъсняват.

Въпреки че не е публикувал повече от две години, въпреки намаляването на книжовното производство и въпреки това, че не би могъл да очаква трезва оценка за нещо представено от него в този момент, Богданов прави опит. Така, през месец март 1950 г. Иван Богданов, чрез член-кореспондента на БАН проф. Петър Динеков, представя в Българската академия на науките за преглед и за евентуално публикуване “Книга І – Архивознание” от неговия двутомен непубликуван труд по архивна наука[30]. В края на същата година трудът е рецензиран от проф. Иван Дуйчев (31 декември 1950 г.) и Георги Димов. Съдържанието на двете рецензии, които днес се съхраняват в архивния институт на БАН (Ф. 14 Опис 1. а.е. 29), е крайно негативно. През април 1951 г., тринайсет месеца след предоставянето му, трудът е върнат обратно на автора с мнение да не се отпечатва в изданията на БАН. По-късно същата година, според изследванията на Димитър Минцев, Богданов изработва още един проектозакон – Закон за Главно архивно управление[31], а през следващата – 1952 г., предава отново в БАН изследването, състоящо се от 265 страници ръкопис и 538 листа библиография, придружени от възражения към рецензентите Иван Дуйчев и Георги Димов. И този път до публикуване не се пристъпва. Развръзката на този сюжет идва през месец май 1953 г., когато на Иван Богданов е съобщено, че трудът му няма да бъде откупен. Днес, ръкописът на труда „Архивология. Ч. І. Архивознание”, се намира в литературен кабинет “Иван Богданов”[32] и чака своите изследователи. Тук се натъкваме на рядък случай в дейността на Богданов. Десет години работа в определена посока – лектор по архивистика, подготвящ  архивното законодателство и създаването на държавни (народни) архиви в България, и три години усилия за материализирането на такъв дългогодишен труд – без положителен резултат. Все пак преподавателската дейност през 1948 г.–1949 г., участието в създаването на официални учреждения и конкретния неуспешен опит за пробиване на преградата от 1951 г.–1953 г. доуплътняват картината на десетте години мълчание – години, през които Богданов преминава сякаш доста активно, готов да изскочи от страниците на някой все още непознат документ и отново да изненада с несъкрушимата си воля за работа в полето на българската култура.

По време на публичната лекция, озаглавена „Историкът и писателят Иван Богданов” и прочетена на 12 май 2010 г. в Нов български университет, проф. Михаил Неделчев определи деятелностите на Иван Богданов и като прояви на вълк единак. Това определение сякаш може и да се разшири: Иван Богданов в своите прояви е самотен и всеобхватен вълк. Той прави своите опити за енциклопедическо всеобхващане, довели до забележителни резултати (над 60 издадени монографии, почти 600 отпечатани публикации). В резултат на самотната и извънинституционална, но интензивна изследователска дейност, Иван Богданов организира активно действаща система от документи, която продължава да бъде производителна близо 20 години след неговата кончина. Този опит за разширяване на представите е провокиран и от усещането за една така заложена продуктивност в документалното наследство на Иван Богданов, от убеждението, че за да бъде разпознато докрай, трябва да се всеогледа и всеобхване.

В свой спомен[33], писателят Илия Богданов предава разговор, състоял се след 1990 г. на специално място, по специален, пазен в тайна повод и по покана на Иван Богданов, който все пак издава нещо съкровено:
“– Знаеш, че вече съм сам… Вече и моите години не са малко…Събрал съм материал, с който могат да защитят професорска титла поне двама души. Е, ако са сериозни хора. И… работоспособни. Това богатство няма да отнеса в гроба… Ти познаваш младите. Молбата ми е да ми препоръчаш някои такива момчета…”
Не като молба, а като покана или подканване към желаещите да защитят професорска титла момчета и момичета стои и днес архивното наследство на Иван Богданов. Ако са сериозни хора. И работоспособни.


[1] Иван Богданов. Михайловски неизвестният. Сп. Училищен преглед. Год. XXXVIII. Кн. 8. София. Октомврий. 1939. с. 913–921.
[2]
Богданов, Иван. Критикът. Сп. Българска мисъл. Год. 15. Кн. 9. София. Ноември. 1940. с. 497–505.
[3]
Речник на българската литература. Издателство на БАН, София, 1976. с. 108–109; Енциклопедия България. Издателство на БАН.Т. І.  София, 1978. с.320; Речник по нова българска литература. Хемус. София, 1994. с. 35–36.
[4]
Българска независимост. Год. І, бр. 51. София, 14 декември 1932. с. 1–2.
[5]
Сп. Листопад. Год. ХІІІ. Кн. 9 и 10. София, декември 1932. с.  252–257, 269.
[6]
Богданов, Иван. Неизбледняващи спомени. С., Български писател. 1981. с. 59.
[7]
Георгиев, Любен. Илюзионизъм и действителност. – Сп. „Септември”, Год ХVІ, кн. 4 от 1963 г. , 222 с. /Продължава полемиката с Иван Богданов. /По повод статията на Иван Богданов в същото списание „Илюзия и действителност” от 1962 г. , кн.4, /
[8]
Богданов, Иван. Исус. Разказ. [Непубликуван разказ, намерен в архива на Иван Богданов]             Свободна книга. Специален брой, посветен на Иван Богданов. Год. VІ, бр. 1–3 , 1995. с. 9–10.
[9]
Богданов, Иван. Спомени и бележки 1937/1939. Л. 12./Архив, притежание на проф. Богдан Богданов
[10]
Богданов, Иван. Спомени „Партитура”. НЛМ ЛКИБ Инв. № а1042/97. л. 9.
[11]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а118/96
[12]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а1417/99
[13]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а1070/97
[14]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а120/96
[15]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а125/96
[16]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а1070/96
[17]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а57/96
[18]
НЛМ – ЛКИБ-а1077/97
[19]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а1417/99
[20]
ЦДА Ф 1554 К
[21]
Савов, Николай. Към историята на българската архивистика. Българската общественост и документалното ни наследство. С.: „Българска академия на науките”, 1990. Стр. 138.
[22]
ЦДА Ф 1554 К. Опис 1, а.е. 2
[23]
ЦДА Ф 1554 К. Опис 1, а.е. 3.
[24]
ЦДА Ф 1554 К. Опис 1, а.е. 5
[25]
ИДА, 1997, № 70. с. 43–72; ИДА, 1998, № 71. с. 25–64.
[26]
http://electronic-library.org/
[27]
Минцев, Д. Нови данни за архивното законодателство в България. — АП, 1997, № 1–2. с. 36–47.
[28]
НЛМ ЛКИБ а1417/99
[29]
Литературен архив на център „Българистика” към Катедра „Българска литература” при филологическия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” – Личен архив на Димо Минев.
[30]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а1072/96
[31]
Минцев, Д. Нови данни за архивното законодателство в България. — АП, 1997, № 1–2. с. 36–47.
[32]
НЛМ ЛКИБ Инв. № а270/96
[33]
Илия Богданов. Което остава… [Спомен за Иван Богданов по повод 85 години от неговото рождение]. –Л и т. ф о р у м , V, N 20, 17-23 май 1995, с. 1, 6/.


1 коментар ↓

Един коментар по Архивното наследство на Иван Богданов – разширяване на представите

  1. севдалин начев

    Към всичко по-горе изложено, бих искал да спомена неговите книги:Александър Македонски – изд.1988, Кирил и Методий – изд.1987 /романизован животопис/, Трявна през възраждането – изд.1977, Хан Аспарух – изд.1975, И те са хора /трагикомични истории с български писатели/. Някои от тях – с исторически ценни проучвания, а други – като последната и с чувство за хумор, и лични спомени от свои срещи с наши известни творци.
    Бих желал в Института по история на литературата да постъпи и наследството на неговия син, наскоро споминалия се проф.Б.Богданов – един не по-малко светъл ум и добър човек.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*