Залезът на сп. “Хиперион”

2013 №17

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Поглед върху последната годишнина на списанието

Надежда Александрова

След десетилетно елитарно присъствие в литературния ни живот сп.“Хиперион” преустановява съществуването си. Следата, която то оставя след себе си е значима – един безспорно голям поет в българската литературна традиция – Теодор Траянов. Популяризирането на неговата поезия, личност и мисия е мисия и на списанието, и на задругата със същото име, която го издава.

В десетилетието на своето съществуване “Хиперион” е “крепост на индивидуализма и символизма”. “За неговите сътрудници – отбелязва Иван Богданов[1] – изкуството е не само най-висша, но и единствено важната проява на живота. Това поставя изданието в положение на културна изолация, която довежда до спирането му”.

Последната годишнина на сп.“Хиперион” /10,1931/ се открива със статия Иван Радославов, произнесена като сказка на 25 октомври 1930 г. в град Пловдив на литературно четене на задругата “Хиперион”. Заглавието ѝ в списанието е “Хиперион” и българската литература”. Иван Радославов е убеден:

“Хиперион” не е едно случайно литературно явление.”
“Хиперион” е един символ…”
“Хиперион” извиква в съзнанието един едър литературен и културно-обществен факт”

Ако подходим съответно през символиката на числата и се опитаме да разчетем символния код на числото 10 – то бележи своеобразно връщане към изходната точка на развитието. Би могло да се превърне в ново начало, но със сп.  “Хиперион” това не се случва. Не съм веща в символиката на числата, по-скоро интуитивно търся формулата на движението, формулирано от Иван Радославов като символизма на “Хиперион”. През 1922 г. когато се поставя началото на списанието, символистичната доктрина е все още жива, но и достатъчно разроена, за да се развива свободно и без конкуренция на литературния пазар. Разбира се, пазар е понятие чуждо на възвишената естетика на двамата лидери поетът Теодор Траянов и критикът Иван Радославов. Но той е действителността, от която бягството е невъзможно. Достатъчно е да се зачетем в спомените им и тези на техните съвременници. /Реализмът е не просто предпочитана естетика в българската литература. В повечето случаи прилича на неизбежна принуда./ И така пътят на развитието белязан от числото 10 не успява да се формира като възходяща диалектическа спирала, оформя се като парабола устремена към своето начало. Развитието на сп. “Хиперион” може да се опише като кръгово. В центъра на кръга е поетът, натоварен с много функции – водач, учител, месия – всички останали сътрудници, начело с критика Иван Радославов, са “спътници”, ако употребим, струва ми се уместно в случая, това понятие на Иван Богданов от книгата му “Спътници на първенците”.

Тези “спътници” обикновено, и в случая, не са случайни хора. Повечето от тях са с автономни литературни биографии, със свой принос за съществуването на задругата и списанието, но те са останали без собствена светлина в културното ни пространство, без значение за литературната ни история. Поетите на списанието в неговата последна годишнина са: Иван Буюклийски, Люба Касърова, Петър Кишмеров, Янка Митова, Павел Павлов, Константин Стефанов, Христина Стоянова, Мирослав Минев, Илина Петрова и Теодор Дюлгеров. Техният общ брой е десет, като шестима от тях не присъстват в Речника на българската литература, имената им фигурират в сп. “Хиперион” и спорадично в някои други издания след спирането му.

През изминалите години палит