Залезът на сп. “Хиперион”

2013 №17

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Поглед върху последната годишнина на списанието

Надежда Александрова

След десетилетно елитарно присъствие в литературния ни живот сп.“Хиперион” преустановява съществуването си. Следата, която то оставя след себе си е значима – един безспорно голям поет в българската литературна традиция – Теодор Траянов. Популяризирането на неговата поезия, личност и мисия е мисия и на списанието, и на задругата със същото име, която го издава.

В десетилетието на своето съществуване “Хиперион” е “крепост на индивидуализма и символизма”. “За неговите сътрудници – отбелязва Иван Богданов[1] – изкуството е не само най-висша, но и единствено важната проява на живота. Това поставя изданието в положение на културна изолация, която довежда до спирането му”.

Последната годишнина на сп.“Хиперион” /10,1931/ се открива със статия Иван Радославов, произнесена като сказка на 25 октомври 1930 г. в град Пловдив на литературно четене на задругата “Хиперион”. Заглавието ѝ в списанието е “Хиперион” и българската литература”. Иван Радославов е убеден:

“Хиперион” не е едно случайно литературно явление.”
“Хиперион” е един символ…”
“Хиперион” извиква в съзнанието един едър литературен и културно-обществен факт”

Ако подходим съответно през символиката на числата и се опитаме да разчетем символния код на числото 10 – то бележи своеобразно връщане към изходната точка на развитието. Би могло да се превърне в ново начало, но със сп.  “Хиперион” това не се случва. Не съм веща в символиката на числата, по-скоро интуитивно търся формулата на движението, формулирано от Иван Радославов като символизма на “Хиперион”. През 1922 г. когато се поставя началото на списанието, символистичната доктрина е все още жива, но и достатъчно разроена, за да се развива свободно и без конкуренция на литературния пазар. Разбира се, пазар е понятие чуждо на възвишената естетика на двамата лидери поетът Теодор Траянов и критикът Иван Радославов. Но той е действителността, от която бягството е невъзможно. Достатъчно е да се зачетем в спомените им и тези на техните съвременници. /Реализмът е не просто предпочитана естетика в българската литература. В повечето случаи прилича на неизбежна принуда./ И така пътят на развитието белязан от числото 10 не успява да се формира като възходяща диалектическа спирала, оформя се като парабола устремена към своето начало. Развитието на сп. “Хиперион” може да се опише като кръгово. В центъра на кръга е поетът, натоварен с много функции – водач, учител, месия – всички останали сътрудници, начело с критика Иван Радославов, са “спътници”, ако употребим, струва ми се уместно в случая, това понятие на Иван Богданов от книгата му “Спътници на първенците”.

Тези “спътници” обикновено, и в случая, не са случайни хора. Повечето от тях са с автономни литературни биографии, със свой принос за съществуването на задругата и списанието, но те са останали без собствена светлина в културното ни пространство, без значение за литературната ни история. Поетите на списанието в неговата последна годишнина са: Иван Буюклийски, Люба Касърова, Петър Кишмеров, Янка Митова, Павел Павлов, Константин Стефанов, Христина Стоянова, Мирослав Минев, Илина Петрова и Теодор Дюлгеров. Техният общ брой е десет, като шестима от тях не присъстват в Речника на българската литература, имената им фигурират в сп. “Хиперион” и спорадично в някои други издания след спирането му.

През изминалите години палитрата на участниците в списанието е доста по богата на известни и днес имена. В “Хиперион” са публикували и Емануил Попдимитров, Иван Грозев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Коста Тодоров, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Магда Минева /Петканова/, Светозар Димитров /Змей Горянин/.

Автори на проза са: Вера Бояджиева, Гьончо Белев, Теодор Дюлгеров, Вичо Иванов, Александър Карпаров, Мирослав Минев, Тихомир Павлов, Александър Паничерски, Константин Стефанов; като критици се изявяват Вера Бояджиева, Дам. Ст. Димов, Николай Дончев, Вичо Иванов, Илина Петрова, Константин Стефанов, д-р Михаил Стоянов, Асен Балкански, д-р Ж. Драгнева, Соня Вичева, Васил Каратеодоров, Павел Спасов. Фигурира и жанрът драма с автор Светослав Камбуров Фурен.

През годините до стартирането на сп. “Хиперион” Теодор Траянов вече е написал и издал по-голямата част от своето поетическо творчество. Своебразен връх в него са “Български балади”, които се появяват почти веднага след войните през 1921 г. и се свързват с промяната, която настъпва в неговата символистична поетика, и която критиката и читателите посрещат възторжено. В годините на “Хиперион” поетът написва и издава “Песен на песните” (1923 г.) и “Романтични песни” (1926 г.). Издава и книгата си “Освободеният човек” през 1929 г., която в послеслов нарича своята “книга съдба”, “романът на един живот”, в която сам заявява, че е подредил хронологично цялото си поетическо творчество – отделни стихотворения, пръснати из литературната периодика и целите си книги “Регина Мортуа” (1909 г.) и “Химни и балади” (1911 г.). В този период на организация и осмисляне на изминатия път, Теодор Траянов създава своя “Пантеон” и подготвя “Земя и дух”. Това е своеобразна поетическа трилогия в замислена поредица: “Освободеният човек”, “Земя и дух” и “Пантеон”. “Пантеон”, макар да е заплануван като трета, последна част, се появява през 1934 г. преди “Земя и дух”, която пък е трябвало да включи  “Български балади”, “Песен на песните” и “Романтични песни”, и от която през 1941 г. излиза само “Български балади”, като подзаглавие на неосъществената голяма книга “Земя и дух”, която е трябвало да излезе преди “Пантеон”.

Теодор Траянов умира през 1945 г., а  11 години след смъртта му излизат негови избрани стихотворения с предговор и под редакция на Людмил Стоянов, който през 1968 г., година преди смъртта на Иван Радославов написва предговор и към подбор от негови статии.

Последното звучи като метафора на окончателно разпадналата се органическа връзка между поета и неговия апологет. Разбира се разпаднала се по причини вън от тях, подобно на незапланувания от двамата залез на сп. “Хиперион”.

Съзнателно отказвам да определя спирането на “Хиперион” като “изчерпване” или като знак за “упадък на българския закъснял символизъм”. Защото ми се иска да го прочета като изпълнена духовна мисия, такова, каквото е било в съзнанието и мечтите на неговите създатели. Защото “Хиперион” наистина изпълнява мисията си, превръщайки се в трибуна на един поет и залязва заедно с появата на неговия “Пантеон”.


[1] Иван Богданов. Българска литературна периодика.С.,1972, с.169-171.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*