Димчо Дебелянов и П. К. Яворов – неизбежното сравнение

2014 №18

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

Резюме: Авторът сам избира литературата за свое поприще. Работата ѝ в Националния музей на българската литература (НМБЛ) налага непрекъснат труд с литературно-исторически документи в библиотеки и архиви, разговори с автори, срещи с антиквари и колекционери. Богатият практически опит предопределя взискателност и изключителна точност в детайлите. Надежда Александрова разглежда сродни теми и мотиви в лирическите текстове на Яворов и Дебелянов, разказва за появата на Дебелянов в литературата, за близостта в познанството между тях, за размисъла върху противоречието патриотичен дълг и любовта към човека. Детайлно е представен мотивът nevermore у Яворов и Дебелянов.

Abstract: The author has deliberately chosen literature as her field of development. Her occupation at the National Museum of Bulgarian Literature (NMBL) requires continuous work with literary and historical documents in libraries and archives, interviews with authors, workshops with antiquarians and collectors. Diverse practical experience results in strict and punctual professional approach. Nadezhda Alexsandrova investigates related topics and lines in lyrical texts of Yavorov and Debelyanov; tells of the rise of Debelyanov literature, and the close relation of the two authors, where they share the idea of contradiction between patriotic duty and love for man. In details is depicted the nevermore motive in Yavorov and Debelyanov work.

Надежда Александрова

“Ония, които обичат да съпоставят, да сравняват, да отсичат, които намират, че Дебелянов като поет не би могъл да диша без Яворова – нека сравнят неговото осмостишие “Сложи ръка на мойте устни”[1] със строфата на Яворова “Напразно, майко се боиш”, за да видят къде е отхвръкнал Димчо Дебелянов, колко свой е той в поетическия израз, на какви ритми, на какви слова е подчинил действителността, от която винаги е изхождал и която никога не е обезобразил…Аз не се учудвам, че тъкмо Яворов е имал най-възторжени чувства към неговото творчество.”
Тези редове за Дебелянов принадлежат на Николай Лилиев – един от най-близките негови приятели. Очевидно сравненията на Дебелянов, зачестили след ранната му смърт, с Яворов, поставянето на поезията му в сянката на безспорния авторитет, са предизвикали тази реакция на Лилиев. Не случайно той сравнява точно тези лирически миниатюри, които отразяват съществената разлика между двамата поети в отношението им към думите, натоварени с етичен и религиозен смисъл. Дебелянов, твърди Лилиев, не би изрекъл “хулни думи”, към “оназ, живот, която ми е дала”. Лилиев, който нарича “Подир сенките на облаците” “евангелие на българските поети”[2], дълбоко вярва в енергията на думите, които отразяват и формират човека и неговата действителност; както и, че този процес е двупосочен, – между действителността на словото (дар Божи, “в началото бе слово”) и човека – като автономни реалности. Не в различната интерпретация на темите и мотивите се състои приликата или разликата между поетите, а в отношението им към думите, които формират сетива и предполагат сетива за осъзнаване на това им качество. В цитираните два примера на Лилиев са ясно очертани и противопоставени – Яворов богобореца и Дебелянов – на Бога най-светлия син.

Да се учат от опита и да възприемат творчеството на своите съвременници Яворов и П. П. Славейков като висока традиция за Дебелянов и поетите от неговото поколение е нещо естествено. Те са необходимата родна почва, най-същественият и близък стимул за посвещаването им на поезията, на литературното творчество изобщо. Но факт е, че следването на традицията или школуването при авторитетен автор не предполага копиране и собствено обезличаване, особено когато става дума за равностойни, в случая, поетически таланти. В посоченото от Лилиев сравнение, освен за формални различия между двамата поети в конкретната стихова организация, за формата, става дума и за различни лирически почерци, за творчески личности с различен душевен /и духовен/ строй. В лирическите текстове на Яворов и Дебелянов могат да бъдат разпознати и проследени сродни теми и мотиви, характерни за поетите романтици и символисти, което и при двамата е резултат на свободен естетически избор и естествено приобщаване към поетиката на европейската им съвременност.

Проследяването на литературната традиция предполага отчитане на многообразието от фактори, влияещи върху самоизграждащия се автор. Само като процеси на приемственост и разграничаване, приближаване и оттласкване е възможно да се разглежда отношението “Яворов-Дебелянов”, двама съвременници, чиято поява на литературната сцена дели само едно десетилетие.

През 1906 г., когато в литературната периодика се появяват първите Дебелянови стихотворения[3], от които, само след една-две години – според Димитър Подвързачов – поетът започва да се срамува, Яворов е вече явление, фокусирало към себе си вниманието на литературната публика. Неговата поява се възприема като празнична за българската литература. Само за пет-шест години никому неизвестния телеграфист от Чирпан Пейо Крачолов, който се подписва под първите си стихотворения само с инициали, става едно от най-популярните литературни имена в България – П.К.Яворов. Няколко години по-късно появата на Дебелянов в литературата не впечатлява никого, той вече трудно би могъл да бъде разпознат сред голямо множество, устремено към литературна слава. Десетилетието, което разделя дебютите на двамата поети, неминуемо е направило промени сред хората, и обществените им нагласи.

Към края на първото десетилетие от началото на ХХ в. същите литературни кръстници, които превръщат Крачолов в Яворов, довеждат го в столицата и го обсипват с грижи, отказват да обърнат внимание на Димчо Дебелянов. Когато Димитър Подвързачов предложил Дебелянови стихотворения в редакцията на сп.”Мисъл”, отказът на неговия представител бил аргументиран с името на поета – Димчо Дебелянов. От човек с такова име не може да излезе поет. Димчо – туй е съвсем детинско, а щом е и Дебелянов – сигурно и стиховете му ще са дебелашки”[4]. Така пътят на Дебелянов към престижното списание бил затворен по причина на името – външно незначителен, но всъщност знаков факт, който смесва съдбовно личностното и социално неизбежното.

Иначе връзката Дебелянов-Яворов е творческа, топла и съвсем различна от този нелеп /и непотвърден от други автори освен Николай Райнов/ инцидент с името и сп. “Мисъл”, което, както е известно някъде около дебюта на Дебелянов преустановява съществуването си.

Кога точно се запознават двамата поети не е известно, но познанството им е документирано в спомените на много техни съвременници. Яворов е следил с интерес развитието на Дебелянов и категорично го е откроявал между останалите млади поети, пред Ст.Чилингиров му е предричал “бляскаво развитие”[5]. А Васил Пундев е документирал отношенията им в сравнителен план: “Яворов беше неимоверно строг критик. Поради своята прекалена строгост към точността на израза, пластичността на образа и ясната мисъл, той говореше зле за Людмил Стоянов, когото впрочем слабо познаваше. Всичките ми усилия да извикам добро разположение към Емануил поп Димитров останаха напразни: простия и нежен стих на последния нищо не говореше на Яворов. От младите той харесваше Димчо Дебелянов и вярваше в развитието му като поет. Думите му бяха приблизително такива: у него има стих, какъвто и нам по-старите не лесно се удава; той пише от вчера и ето че владее формата като майстор “.
Около 1910 г. Яворов и Дебелянов стават по-близки в познанството си. Сближава ги сп. “Съвременна мисъл”, списанието, което събира имената им[6]. Съдържанието на това списание веднага още с появата си става постоянна тема в писмата на Дебелянов до Лилиев, който по това време следва в Париж. През м. февруари той му съобщава: “Излезе първа книжка от “Съвременна мисъл” със стихотворение “Сафо” от Яворов и “Самодива“ – разказ от Елин Пелин. “Сафо” е дивно хубаво стихотворение. Страх ме е да не би ти, велики литературни интриганте, по-велик и от мене, дипломиран вече от Бащата[7], да знаеш тези работи. Ако не знаеш “Сафо”, пиши ми да ти го препиша. В новата книжка на “Художник”, която гледах в коректура, Яворов печата стихове “Леворъчни пръстени”, едното от които “Родина” много размазано, но други две “Слова” и “В часа на синята мъгла” – повече от скъпоценни. Във второто има израз “живот и смърт се разминават всеки час”. Ще ти препиша и него”. В края на май на 1910 г. новината за списанието е свързана с личен успех: “В “Съвременна мисъл” се промъкнахме и ние. Печатахме един сонетец “Грижата”, който за някои бил хубав /казаха ми 4-5 души/, но за самия мене е твърде далеч от хубав”. Тази самокритичност за сонета не е случайна. Според спомен на Гьончо Белев, наложило се е поетът доста да почака докато се появи стихотворението му в списанието и той е преживявал това трудно, мислейки, че Яворов не го е одобрил. Много скоро, обаче сам Яворов е разсеял тези му съмнения с нова покана за сътрудничество и то вече в по разширен състав, което Дебелянов бърза с нескрита радост да съобщи отново на приятеля си в Париж. Това писмо е вече от следващата 1911 г. /21 март/ и е писано заедно с Димитър Подвързачов: “За една скорошна книжка на “Съвременна мисъл” обещахме на Паскалева “Албум от лирически песни” – твои, Дебелянови /мои/ и мои. Ние трима трябва да произведем революция /да го чуеш само как се смее!/ в българската поезия. Друго яче тая работа нече да я биде, ха-ха-ха! Затова побързай да изпратиш някои нови творби, но да бъдат нещо особено /домашен хляб, както се изразява Сотир/. Моите са вече готови, Дебеляновите – също, очакваме твоите”.

Писмата на Дебелянов до Лилиев потвърждават, че той внимателно следи и изучава поезията на Яворов. Веднага след излизането на “Подир сенките на облаците” той съобщава на Лилиев: “Яворов издаде вече своите летежи – утре-вдруги ден ще ги взема и ще ти ги пратя веднага. Ще ти пратя също и второто издание на “Стихотворения”, за да видиш, както аз вече видях, как работи Яворов, какво е оставил в новото издание, какво е изменил”. След известно време отново му пише: “Реших да се отделя вече от Яворов и днес следобед ще ти го пратя, заедно с второто издание на “Стихотворения”.

Около 1910-11 г. е очевидно по-осезателното присъствие на Яворов в живота на Дебелянов, засилени са техните колегиални (бих добавила с увереност) и човешки контакти, а вниманието на утвърдения и популярен поет е безспорен стимул за обожаващия го по-млад автор.
През 1911 г. Яворов препоръчва Дебелянов на издателя Ал. Паскалев за преводач на романа “Афродита” от Пиер Луис и същата година го кани да започне работа като администратор на редактирания от него и Данаил Крапчев в. “Вардар”. Тези жестове на Яворов съвпадат със скок в развитието на младия поет. Стиховете, които той пише от 1910 г. до смъртта си през 1916 г. фактически представляват основния корпус на неговата посмъртна книга “Стихотворения” /1920/, излязла под редакцията на Д. Подвързачов и Н. Лилиев, с предговор на К. Константинов. Някои от кратките му текстове в проза от това време – статии и есета – са посветени на разбирането му за природата на изкуството, за неговия социален смисъл, но и за самостойната му роля и значение в живота на обществото. “Не стои ли устремът към изкуството като самоцел и самоценност над всички условности около настаняването на жизнения пазар и наистина ли материалните несгоди са едва ли не от решително значение за развитието на едно истинско дарование?” Поетът си задава този въпрос след като изрежда дълга редица от имена на известни чужди поети и писатели, чиято пословична мизерия не им е попречила да създадат своите шедьоври, противопоставяйки ги на друга редица, български писатели, направили компромис със съвестта си заради материални облаги, което, според поета, хвърля сянка върху делото им. И заключава, че посветилият се на изкуството “трябва да обича своето изкуство повече от просешкия хленч и да бъде достатъчно силен, за да възмогне и презре трудностите на своето време”. Тук е споменато и името на Яворов. Дебелянов отбелязва, че службата на поета в театъра го е отдалечила от поезията: “Помогна ли Яворову настаняването му в театъра да създаде повече от онова, което създаде като поет през едни много усилни години?”
В предвоенната 1914 г., краткото мирно време между войните, е изпълнено с надежди и очаквания – Дебелянов е близо до Подвързачов в организацията и издаването на сп. “Звено”, в което е отпечатана на челно място неговата лирическа поема “Легенда за Разблудната Царкиня” и прекрасния му като настроение и изпълнение цикъл “Под сурдинка”. Яворов е очарован от поемата и е убеден “Този поет ще надмине всички ни”. Трагичният край на Яворов през ноември същата година разтърсва Димчо Дебелянов. Неговият кратък текст, написан по този повод е прощален вопъл за раздялата с много близък човек: “И ти се иска да стоиш по-дълго при него, благоговейно да сложиш пред кивота му искрената обич към човека и дълбоката почит към поета и ако намериш сили да измолиш с кротките думи на някоя стара, забравена молитва покой за неспокойния и утеха за неутешимия страдалец. Мълком, както сме дошли, както сме стояли при него, ние излизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат след едногодишната безумна разлъченост там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страданието му.”

Самоубийството на Яворов, започването на войната, правят от следващата 1915 г. една от най-безнадеждните в краткия земен път на Димчо Дебелянов. В началото ѝ той пише едно от най-песимистичните си писма до Лилиев: “Родихме се във времена, които са или велики, или безпощадно подли. Сам не зная от какво страдаме, от слабост ли, от ненужна сила ли – изобщо аз нищо не разбирам тези дни. Аз сè повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме странни настроения и нелепи желания; често пъти ми се струва, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм и мисълта, че аз отдавна съм престанал да живея, че сегашният живот е едно бледо повторение на нещо минало, мъчително ме гнети”.Точно това състояние на eкзистенциален вакум у поета откриваме и в единственото стихотворение, което той написва през 1915 г. – лирическата визия “Миг”. В публикацията му под текста са посочени годините – 1914-1915 г. Посочването на времето е знак за социалния смисъл на творбата, знак, който конкретизира виденията на поета и ги свързва в образа на войната и в безсилието на човека пред нейната стихия. С ритъма и алегорията си, с цялата си образна система и състоянието на лирическия аз, това стихотворение идва сякаш да напомни за Яворов – неговото чувство за безизходица и космическа самота.

Дали се е случило нявга – не помня,
не знам – ще се случи ли… Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешèн и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени –
мъжете там хилави воини бяха,
жените – отвъргнати, неми сирени…
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като в пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и тайнствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена премълняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда –
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
“Пиян е, безумен е!” – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо…
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.

Заминаването на Дебелянов на южния фронт се оказва най-естественото бягство от тези натрапчиви усещания, мисли и екзистенциални състояния. На път за там той минава през най-дивите и романтични места на Македония, свързани с освободителните борби. “Щастие беше за него – спомня си Тихомир Геров[8] – да измине повече от половината път с първобитни превозни средства и пешком, и да споделя пътните несгоди с различни хора, от които можеше да узнае нещо за този край. Тук из Малешевската планина някога беше шетал Яворов като четник”. На югоизток, зад голите еднообразни редици на Али ботуш, в един дол се спотайваше селото Голешево, най-голямото изпитание на Яворов в четничеството му. Димчо, който бе имал лични връзки с Яворов смяташе за свой дълг да посети това село и да види каменната плевня, от която се е бранила обградената чета; едно поколение на Яворовия борчески дух. Спомените за поета в битието му на четник и революционер по тия места бяха още твърде пресни. Той продължаваше да живее във въображението на будните пиринци и да скита из пущинаците приведен под кебето и карабината”[9].

Поведението на Дебелянов на фронта и стиховете му от там внасят в българската литература и в народностното ни съзнание една нова, непозната /или непопулярна/ у нас представа за героичното до този момент. Хуманизмът на Дебелянов се откроява като тих вопъл, заглушен от военната еуфория, повлякла и насъскала хора и народи едни срещу други.

Да мислим за поета само като жертва на войната е недостатъчно и обидно за паметта му. Стихотворенията му от фронта, обединени от размисъла за противоречието между патриотичния дълг и любовта към човека въобще, за дебнещата смърт на бойното поле и нейния ирационален смисъл, сякаш заличават границата между жертвата и саможертвата. Защото Дебеляновата осъзната и осмислена саможертва е геройска и направена в името на дълбоко заложения в душите на българите от началото на века идеал за една по-голяма и силна България[10].

***

Мотивът nevermore у Яворов и Дебелянов

Приблизително по едно и също време през 1907 г. Яворов и Дебелянов пишат стихотворения върху мотива nevermore, рефрен на Гарвана от едноименната поема на Е.А.По – станал особено известен и популярен сред европейските модернисти и символисти след превода му на френски език от Шарл Бодлер.
И двамата изграждат стихотворенията си върху лирическата антитеза – минало-бъдеще, радост-тъга, сън-действителност, живот-смърт…
Стихотворението на Яворов “Дъжд, все дъжд” е от цикъла “Шепот насаме”, писан в Нанси и публикуван в кн.1 на сп. „Мисъл“, същата 1907 година:

Дъжд, все дъжд: небето сълзи ли пролива
над оголялата земя?
Мъгли – бездънна паст, – прозината ламя
вечно сива…
Изчезна пролет в спомена далече.
Нима ще да се върне? Няма да се върне!
Нивга вече.

Сълзи – в песни за света: плачи, додето
изплачеш ледено сърце,
плачи на жадна мъка в сухите ръце,
с лед в сърцето…
Изчезна пролет в спомена далече.
Нима ще я сънуваш? Няма да сънуваш!
Нивга вече.

Това стихотворение е първо в цикъла, публикуван без промени и в книгата му “Подир сенките на облаците”(1910). Следващите две стихотворения разгръщат зададената тема – “Разтръгната е радостта” и “Една муха се бие по стъклото”, – разширявайки контекста на мотива до размисъл за живота и смъртта и за нерадостната съдба на човека изобщо.
Мотивът nevermore, преведен, у Яворов звучи – нивга вече. При Дебелянов – преводът е – никога веч – и като рефрен е повторен три пъти след всяка строфа.
Дебелянов публикува първия вариант на своето стихотворение Nevermore в сп.”Из нов път” (г.I, 1907, кн.5) и стига до последния му вариант след три години. Завършено е окончателно за третата си публикация в Антология на българската поезия. От Вазова насам (1910). Дългият процес на филигранна обработка на лирическите текстове не е изключение и тук. Много от стихотворенията му са публикувани нееднократно в различни варианти. “Димчо дълго живееше със сюжета на своите произведения – спомня си Лилиев. – Дълго обмисляше това, което ще напише. Неговите стихотворения зрееха като плод и приемаха най-различни форми. Ако се вземе първата им редакция и най-последната, ще се види голямата разлика”. Последната известна редакция на Nevermore е:

Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
Никога веч!

Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
Никога веч!

Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
Никога веч!

При двамата поети бродещият мотив е въведен в пейзажни творби, в типичния лирически жанр при символистите – “пейзаж на душата”. Лирическият човек на Яворов е затворен между студените стени и е вторачен в гледката на дъжда през прозореца, който също е затворен. Това е неговото (и на човека въобще) мрачно сегашно и незнайно бъдно. Природата е навън и тя не му обещава пролет, от неговите “песни за света” бликат сълзи. Мотивът нивга вече е завихрен в кръговата композиция на стихотворението и е застопорен в нейния център и в неспокойната му душа, трагически усещаща битието и света. Мимолетната пролет на живота е толкова далечна, колкото близък и осезаем, макар и зад стъклото, е студения есенен дъжд и мъглите, предвещаващи зима.
Дебеляновата трактовка на мотива, с темата за любовната раздяла и тъгата по отминалото любовно щастие, напомня неговия оригинал от поемата “Гарванът” на Е.А.По. Неговият лирически пейзаж внушава усещане и представа за простор. Лирическият му персонаж е всред природата, той е навън и пейзажът във всяка строфа сякаш потъва в безкрайността, в която се редуват и взаимно се отблъскват и привличат тъмнината и светлината. Трагичното у Дебелянов е различно, в сравнение с Яворов. Неговото лирическо аз като че винаги е на границата между светлината и мрака. Поетът е приел тъжната си участ като участ на човека и човешкото изобщо, като съдбовност и предопределеност, като предварително знание и очакване. Затова има необходимостта и таланта да цени красивите мигове поради тяхната неповторимост и невъзвратност – “аз искам да те помня все така”.
Това познание Дебелянов дължи в голяма степен на Яворов, чието въздействие и влияние върху поезията му е неизбежно и непосредствено. За Дебелянов духовното родство с Яворов усложнява задачата му да отстоява своята лирическа идентичност, което може да се проследи в работата му над много негови лирически текстове, включително и във вариантите на това стихотворение[11].
По-скоро към разликите, отколкото към приликите между двамата поети, води и сравнението между двете техни емблематични творби, които се срещат в споменатата Антология на българската поезия (1910). Яворовото:

Аз страдам. И в самозабвението на труда,
и в саморазяждането на покоя, –
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа –
кога летя, когато падам,
аз страдам…

И Дебеляновата “Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа.
През деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Сравнението тук установява нещо повече от тематична връзка, изградена върху мотива за раздвоението и себеразрушението. Докато Яворовите антитези /самозабвението на труда-саморазяждането на покоя; на битието в зноя, на извънсветовни блянове в студа; кога летя-когато падам/ създават впечатление и усещане за омагьосан кръг, за безизходица; Дебелянов открива у себе си раздвоението, без да е трагически заплетен в “неразрешимите въпроси” на битието. За него то е осъзната реалност и неизбежна същност на човешкото и битийното. Затова и неговата лирическа антитеза по-скоро обединява крайностите и сякаш ги уравновесява в човешкото себепознание – “разнолика, нестройна душа”.
Великото страдание на Яворов при Дебелянов е сякаш преодоляно, лишено е от всякаква патетика, то е déjà vu, превърнало се е в светла тъга, в мъдро смирение пред живота и смъртта. То е нов естетически резултат от духовното разминаване на личността и обществото, на личността със самата себе си. Яворовата уязвимост и враждебност, при Дебелянов е копнеж и носталгия по нещо, което е било и никога повече няма да бъде. По определението на Людмил Стоянов той е “човек, който лови пеперуди, докато другите печелят слава, пари, положение в обществото”.
В лириката на Дебелянов Яворовият чудак се е превъплътил в образа на печален странник.


[1] Това стихотворение на Димчо Дебелянов е известно със заглавието “Молитва”. То е фрагмент от замислена и недовършена поема под това заглавие. Вж. бележките към това стихотворение в изд. на Димчо Дебелянов от 1987 г.

[2] Николай Лилиев.Яворов. сп.Златорог, 1934, кн.1 /?/.

[3] В сп. Съвременност, г. I,1906, кн.5

[4] По спомен на Николай Райнов, в който името на изреклия тия думи е спестено.

[5] Димчо Дебелянов,… в спомените на съвременниците си…./?/

[6] Сп.”Съвременна мисъл” е замислено от издателя Ал. Паскалев, близък приятел на Яворов. Като по-либерално и алтернативно на “Мисъл” привлича много сътрудници, събира автори от различни групи и поколения.

[7] Така по-младите Лилиев и Дебелянов са титулували малко по-възрастния от тях Димитър Подвързачов.

[8] “В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”, С.,1957

[9] Пенчо Славейков, П.К.Яворов, П.Ю.Тодоров в спомените на съвременниците си. С., БП, 1963, с. 605

[10] За пръв път участието на Димчо Дебелянов във войните е представено документирано, според съхранения военен архив, в книгата на акад. Иван Радев “Димчо Дебелянов – обреченият на ранна смърт и вечен живот”, Абагар, Велико Търново, 2013 година.

[11] Вж бележките към стихотворението Nevermore в изданието Димчо Дебелянов.Съчинения в два тома, изд.БП, 1987 т.I, с.320


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*