По случай 130 години от рождението на Николай Лилиев: Из архива на проф. д-р Кръстьо Мирски

2015 №19

increase font decrease font
12345 (5 votes, average: 5,00 out of 5)

Александра Трифонова

Резюме: РЕЗЮМЕ: По случай навършването на 130 годишнината от рождението на Николай Лилиев и 95 годишнината от рождението на проф. Кръстьо Мирски Александра Трифонова привлича вниманието на читателите върху непубликуван текст на Лилиев. Той е чернова на лекция върху историята на българския театър. Текстът е намерен сред документите на проф. Мирски. Неговото издаване е съобразено с правилата за публикуване на архивни документи съгласно Методическия кодекс на Държавна агенция „Архиви“ от 2013 г.
Ключови думи: Николай Лилиев, Кръстьо Мирски, архивни документи, български театър.

Abstract: On the occasion of the 130th anniversary of Nikolai Liliev‘s Birth and 95th anniversary of prof. Krustyo Mirsky’s birth, Alexandra Trifonova calls the readers’ attention on Liliev’s unpublished paper. The paper is a draft of Liliev’s lecture on the history of Bulgarian theatre. It was found among some of prof. Mirsky’s documents. Its publication is conformed to the rules for publishing of archive documents in the Methodological Code of the Archive State Agency in Bulgaria (2013).
Keywords: Nikolai Liliev, Krustyo Mirsky, archive documents, Bulgarian theatre.

Предлаганият по-долу на вниманието на читателите текст, излязъл изпод перото на Николай Лилиев, бе намерен сред документите на заслужилия български режисьор и театрален педагог проф. д-р Кръстьо Мирски (1920–1978). Доколкото проведените проучвания на други материали от архивното наследство на големия български литератор подпомогнаха в известна степен определянето на вида на този документ, можем с голяма вероятност да предположим, че това са бележки (чернова) към лекция по история на българския театър, подготвена за четене пред слушателите в Държавната театрална школа към Народния театър в София. Още повече че заедно с бележките (ръкопис-автограф) се откриха и събрани и систематизирани от студентите Филип Йорданов[1], Виктор Георгиев и Васил Кирков „Записки по история на драмата – според лекциите на г-н Николай Лилиев, четени през 1942/1943 г.“[2] (машинописни, размножени на циклостил). Най-правдоподобното обяснение за местонахождението на двата документа отвежда към близките отношения между Мирски и Лилиев – от есента на 1943 г. колеги-преподаватели в Театралната школа към Народния театър.

За биографията и поетичното творчество на Николай Лилиев е написано предостатъчно, поради което не поместваме животописна справка за него. Сред най-съвестните и задълбочени изследователи на Лилиев трябва да посочим Надежда Александрова, пръв директор на Центъра за документи и архивни фондове на Нов български университет; в „Библиосфера“ също можем да се натъкнем на нейни публикации – плод на усилената ѝ работа с архива на поета. В значително по-малка степен е осветлена театралната дейност на Лилиев, макар че не липсват опити в тази насока[3], и, както съвсем обосновано подчертава проф. Елка Константинова – „Цяло изследване трябва да се напише за Николай Лилиев и българския театър, като от специалисти се посочат и анализират приносните моменти в неговата театрална естетика, отношението му към системата на Константин Сергеевич Станиславски и Всеволод Емилиевич Майерхолд, към театъра на Макс Голдман Райнхарт и Бертолд Брехт, като се проучат неговите лекции по история и теория на драмата и по сценография, като се оцени докладът му от 170 страници върху развитието на българския народен театър, като се надникне в огромната кореспонденция на Лилиев с артисти, режисьори, театроведи, като се изтъкнат и заслугите му за създаването на висока театрална етика…“[4]

С поместваната тук кратка разработка по история на българския театър искаме, от една страна, да подпомогнем изграждането на цялостния образ на театроведа Лилиев, а от друга – да отбележим 130-годишнината от неговото рождение, а също и 95 години от рождението на проф. Кръстьо Мирски.

Подготовката за публикуване на текста, съобразена с Правилата за публикуване на архивни документи (Държавна агенция „Архиви“. Методически кодекс. Свитък V. София, 2013), включва осъвременяване на правописа и пунктуацията, както и вмъкването там, където е необходимо, на уточняващи бележки под линия. Промени в стилa на автора не са внасяни.

Александра Трифонова

Ръкопис на записките на Николай Лилиев, листове 1, 2 и 7.

Бележки на Николай Лилиев към лекция по история на българския театър, четени в Държавната театрална школа към Народния театър

     София, 1942–1943 г.[5]

     Българският театър се заражда едва през втората половина на миналото столетие. Първото представление, дадено в Шумен през 1856 г. от любители, се ръководи от директора на класното училище в града Сава Ил. Доброплодни, който преработва и приспособява за сцена комедията “Михал”.

     Всъщност за пръв български драматичен автор се смята Добри Войников[6] (1833–1871), който започва своята драматургическа дейност с преработка на Велтмановата[7] повест “Райна княгиня” в драма. Дори след Освобождението театралните представления са чисто любителски. Дават се в скромните читалищни или училищни салони.

     Едва към 1880 г. се прави опит да се създаде постоянен театър. Все по това време има любителска трупа при “Славянска беседа” в София, където се играе не само “Райна княгиня”, а и “Стоян войвода” от Добри Войников и “Невенка и Светослав” от Константин Величков; в Пловдив българските любителски представления се дават в Международния театър “Люксембург”, където гостуват и арменски, и гръцки трупи; във Варна се играе в зала “Съединение”, която е запазена и до днес, в малката градина на новия Варненски народен театър. В репертоара на тия сцени се включват първите драматически опити на народния поет Иван Вазов (1850–1921) – драмата “Руска” и комедията “Михалаки чорбаджи”. Освен това трупите играят и преводни пиеси от Молиер, Александър Дюма, Силвио Пелико, Виктор Юго.

     През 1888 г. се образува “Българска народна театрална трупа” в София, в която влизат мнозина от артистите на румелийската трупа в Пловдив. Тая трупа дава своите представления в театър “Основа”, където през 1889 г. се играе за първи път в България “Клавиго” от Гьоте; пак в тоя театър през 1891 г. се поставя за първи път безсмъртната гражданска трагедия на Шилер “Коварство и любов”, а през 1892 г. – “Емилия Галоти”, преведена от именития български професор и критик д-р К. Кръстев, голям поклонник на Лесинг.

     Още тогава българският театър е чувствал нуждата да играе пиеси, които имат вечно значение, които изобразяват вечното у човека, ще рече – класически. И все пак българският театър не е могъл да се ограничи в своя репертоар само с класически пиеси – той е трябвало да запознава публиката и с пиеси от съвременни български и западноевропейски автори.

     Основа на съвременната българска драма слага Васил Друмев, автор на “Иванко” – драма, сюжетът на която е почерпан от историческото минало на България. Иван Вазов със своите драматически творби “Борислав”, “Под игото”, “Към пропаст” и т. н. представя преход от Друмев към драматургическите творби на по-младите български автори. Неговите “Хъшове”, представени за първи път в салона на “Славянска беседа”, не слизат от репертоара на Народния театър току-речи през никой театрален сезон.

     Българската драматическа трупа “Сълза и смях” в София обединява всички по-добри артисти към 1890 г.: Васил Налбуров, Васил Кирков, неизтощимият пламенен любовник на българската сцена, чието място и до днес остава незаето, Иван Попов, Антон Попов, Димитър Антонов, К. Сапунов, Анка Антон Попова, Мария Иван Попова, Екатерина Златарева, Милка Антонова – и по-късно Борис Пожаров, Ст. Кожухаров, М. Канели. Трупата се подпомага материално от държавата. Неин режисьор е Радул Канели. Мнозина нейни артисти минават по-късно (1907 г.) в новата сграда на Народния театър, която през 1923 г. изгаря. Възстановена от дрезденския инженер Дюлфер[8], и днес тя си остава не само най-хубава театрална сграда за София, а и за цяла България.

     Но преди да стигне до сградата на новия Народен театър, трупата “Сълза и смях” продължава да играе в “Славянска беседа”. През 1895 г. се дава за първи път “Чест” от Х. Зудерман, през 1897 г. – “Тартюф” от Молиер и за първи път Шекспирова пиеса – “Отело”; редят се премиерите на “Дон Жуан” от Молиер, “Враг на народа” от Х. Ибсен, “Без зестра” от А. Н. Островски”, “Ревизор” и “Женитба” от Н. В. Гогол. През 1899 г. се играят “Дон Карлос” от Шилер, “Журналистите” от Густав Фрайтаг, “Мнимият болен” от Молиер; по-късно – “Севилският бръснар” и “Сватбата на Фигаро” от Бомарше, “Съюзът на младежите”, “Призраци”, “Джон Габриел Боркман” и “Нора” от Х. Ибсен, “Родина”, “Краят на Содом”, “Бой на пеперуди” от Х. Зудерман, “Флаксман като възпитател”, “Справедливост” от Ото Ернст, “Укротяването на опърничавата”, “Венецианският търговец” от Шекспир, “Вуйчо Ваньо” от Ант. Чехов, “Силата на мрака” от Л. Н. Толстой, “Тъкачите” от Г. Хауптман, “Професорът” (“Der Meister”) от Херман Бар, “На дъното”, “Мещане”[9] от Максим Горки, “Слуга на двама господари” от Карло Голдони, “Възкресение” от Анри Батай, по романа на Л. Н. Толстой, “Смъртта на Иван Грозни” от граф Ал. Толстой, “Фалимент” от Б. Бьорнсон, “Съдиите” от Брийо, “Клещите” от Пол Ервийо, “Мария Стюарт” от Шилер.

     Поради късна поява на историческата сцена българският театър не е успял да си създаде традиции, каквито имат другите държавни театри – в тоя смисъл да бъде “музей” на минала слава. Ето защо той винаги се е стремил да бъде театър на своето време и да отразява, като в огледало, културата на своя народ. Чрез театъра остават живи и непокътнати езиковите богатства на тоя народ; само чрез театъра младостта може да пламне с истински възторг и да повярва в своето бъдеще.

     Но целта на един народен театър не е да играе само преводни пиеси, колкото и велики да са техните автори, колкото и хубави да са преводите, по които се играят драматическите творби на чуждите автори. През 1901 г. истински празник за театъра е появата на “Вампир” от Антон Страшимиров, автор на непринудената комедия “Свекърва” – битова пиеса, наситена с драматическо чувство, която и днес си остава една от най-хубавите български драми.

     Наред с творбите на Антон Страшимиров в новата сграда на Народния театър се играят, освен историческите пиеси на В. Друмев и на Ив. Вазов, историческата трагедия на Кирил Христов “Боян Магесникът” – първа българска пиеса, написана в стихове, с новата постановка на която се откри новият театрален сезон, комедията на Ст. Л. Костов “Мъжемразка” и по-сетнешните комедии на тоя талантлив комедиограф, от които особено “Големанов” и “Златната мина” не слизат от сцената, и драмите на П. Ю. Тодоров, романтик в избора на своите сюжети, почерпани от българския мит (“Самодива”, “Змейова сватба”), и автор на прекрасната социална битова драма “Първите”. П. Яворов, предимно лирически поет, пише драми, от които “Когато гръм удари, как ехото заглъхва” е играна не само в българския Народен театър, а и в чужбина. Полет, изпълнен със сила и младост, освежава атмосферата на българския театър пред прага на ХХ столетие: връщат се от Франция Н. Щърбанов, от Германия – Сава Огнянов, от Виена – Вера Игнатиева, от Русия – Адриана Будевска, Гено Киров, Христо Ганчев, Кръстьо Сарафов и по-късно – Ат. Кирчев, Ел. Снежина, Ст. Бъчваров, П. К. Стойчев, от Загреб – Златина Недева; пристигат от своите родни места или от чужбина Тeодорина Стойчева, Коста Стоянов, Георги Стоянов, Кица Стоянова, Мария Хлебарова, Тачо Танев, Никола Христов, Йордан Сейков, М. Казакова – и с тоя подновен персонал театърът си поставя за разрешение по-сложни задачи. Играе се “Юлий Цезар”, “Ромео и Жулиета”, “Хамлет” от Шекспир, “Кога ний мъртвите се пробудим”, “Подпорите на обществото”, “Розмерсхолм” от Х. Ибсен, “Разбойници” от Шилер, “Коларят Хеншел”, “Самотни хора” и по-късно “Потъналата камбана”, “Елга” от Герхарт Хауптман, “Вишнева градина”, “Три сестри” от А. П. Чехов, “Сафо” от Грилпарцер, “Юдит” от Фр. Хебел, “Седемнадесетгодишните” от Макс Драйер. Преди Балканската война постъпват в театъра Милка Ламбрева, Марта Попова, Петко Атанасов, Георги А. Стаматов, Райна Талинска, Васил Генков – и с тоя попълнен състав Народният театър живее своя пълнокръвен живот до 1923 г., когато поради някакво нещастно стичане на обстоятелствата изгаря, за да продължи съществуването си в друга сграда – в сградата на днешния Художествен оперетен театър. В тъй наречения Свободен театър играят Васил Кирков, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Коста Стоянов, Ст. Бъчваров, Ел. Снежина, Златина Недева, Йордан Сейков, Тачо Танев, Никола Христов, Владимир Тенев, Любомир Золотович, Георги А. Стаматов, Петко Атанасов, Никола Икономов, Мария Казакова, Владимир Трандафилов, Невена Буюклиева, Стефан Савов, Борис Борозанов, Марта Попова, Милка Ламбрева. Нахлува нова вълна от млади, които правят своите първи стъпки в свободния живот и на сцената. Някои от тия млади днес са ядката на Народния театър: Иван Димов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Константин Кисимов, Борис Ганчев. По-късно прииждат от други театри Панталей Хранов, Богомил Андреев, Никола Балабанов, Христо Коджабашев и учениците от драматическата школа, ръководена от режисьора на Народния театър Н. О. Масалитинов: Олга Кирчева, Д. Пешев, С. Дюлгерова, М. Стубленска, Н. Костова, М. Пенкова, П. Икономова, по-късно Ас. Камбуров, Л. Саев, Ир. Тасева, Р. Делчева и други. Всички по-млади артисти са били задължени да посещават тая школа. Сега се открива Държавна театрална школа, курсът на която трябва да се мине от всички, които биха желали да станат артисти. Държавен театър има не само в София, а и в Пловдив, Варна, Русе, Скопие. Освен това във всички по-големи градове има общински и областни театри, подпомагани материално от общините и от държавата.

     В новия театър, възстановен след пожара, трупата се връща през 1929 г. Там тя играе и досега. Към нейния състав се присъединяват артистите Борис Михайлов, Иван Кирчев, учили в Германия, и Аспарух Темелков – от Варна.

     Днешният български театър следва своя начертан път, но търпи видоизменения, извикани от нуждите на новото време. Негови художествени ръководители са били познати български писатели – Илия Миларов, Пенчо Славейков, Божан Ангелов, Владимир Василев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Борис Йоцов, д-р Михаил Тихов, Владимир Полянов, артистът Владимир Тенев, негови режисьори – Мандрович, Шмаха, артистът Иван Попов, Ивановски, Дуван-Торцов, Юрий Яковлев. Днешните режисьори на Народния театър са Н. О. Масалитинов, артист от Московския художествен театър, и Хрисан Цанков. Н. О. Масалитинов е поставил четирите пиеси на известния белетрист Йордан Йовков: “Албена”, “Боряна”, “Обикновен човек”, в които е отразен светът на българина и неговата съдба – да се бори непрекъснато с живота, и комедията “Милионерът”. Освен това Масалитинов е поставил с голям успех силно драматичната творба на Рачо Стоянов “Майстори”, драмите на Д. Шишманов “Кошмар”, “Панаирът в Стародол”, драмата на Добри Немиров “Възелът”, комедията “Дъщерите на Ефремов” от артиста Стефан Савов, комедиите на Ст. Л. Костов, пиесите на артиста Никола Икономов “Хан Татар” и “Калин Орелът” и много други. Режисьорът Хрисан Цанков е поставил “Змейова сватба” и “Първите” от П. Ю. Тодоров, “Страхливата майчица” от Г. С. Дръндаров, родолюбната драма “Пред изгрев” (“Кара Танас”) от Ст. Савов, играна с голям успех, “Милена, скопска девойка” – от същия автор. Драмата на Д. Е. Спространов “От Дунав до Бяло море” е поставена от сегашния директор на Народния театър Владимир Полянов, чиято пиеса “Бащи и синове” на сюжет, почерпан от близкото минало на България, е поставена през 1937/1938 г. от режисьора Хрисан Цанков.

     В областта на театралното дело България е отишла доста напред. Постигнала е резултати, с които би могла да се похвали и пред външния свят – през такова късо време: развитието на българския театър започва едва след Освобождението, след 1878 г.

     ЦДАФ-НБУ, ф. 11 (необработен). Оригинал. Ръкопис. 7 л.


[1] Филип Кирилов Йорданов (известен като Филип Филипов) (1914–1983) – театрален режисьор и педагог. Негови възпитаници – актьори и режисьори – са Крикор Азарян, Георги Георгиев-Гец, Георги Русев, Виолета Бахчеванова, Вълчо Камарашев и др.

[2] Предстоят подробни уточнения по текста, след което биха могли да бъдат публикувани в специализирано издание.

[3] Кратки статии на Димитър Канушев, Панчо Панчев, С. Папазова и др. в сп. „Театър“.

[4] Константинова, Е. Николай Лилиев. София: Зелена вълна, 1992, с. 75.

[5] Датирано по съдържанието и по други документи.

[6] Подчертаванията тук, както и по-нататък в текста, са на автора.

[7] Александър Велтман (1800–1870) – руски писател, историк, археолог. Повестта му „Райна, королевна болгарская“ излиза през 1843 г

[8] Мартин Дюлфер (1859–1942) – немски архитект, професор във Висшето техническо училище в Дрезден.

[9] Става дума за пиесата „Еснафи“ (1902 г.).


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*