„Какво ще кажем ние на младите сърца“ (Николай Лилиев – Учителят)

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

В самовглъбената, свръхазова и езотерична поезия на Николай Лилиев въпросът – “Какво ще кажем ние на младите сърца? – не прозвучава изненадващо за неговите съвременници. Този знаменателен стих, който е част от стихотворението “Като утеха сетна проблесват небесата…”1, появило се в първата годишнина на сп. “Златорог”/1920/, е синхронен с обществените настроения у нас след войните и дълбоко обоснован от логиката на Лилиевото авторово поведение до този момент. Поетът вече не е просто само тъжен, самотен и “гузен след тълпите, безсилен да ги отрече”2. Той е събрал в това рядко произнасяно от неговата поезия НИЕ много конкретна човешка жал по загинали близки и приятели, по общонародни покрусени надежди и илюзии; включил го е в съдържането на своята лична, съкровена драма, назовавана и разпознавана в духа на времето като “мирова скръб” – понятие, обединило чувствителността и мисленето на толкова много европейски поети романтици и символисти, но придобило при най-големите сред тях, в това число и при нашия поет, духовен смисъл и етични измерения.

Въпросът за социалната активност на Лилиевата поезия стои висящ над прочити доказващи очевидности или търсещи скрити не експлицирани същности, което може би произтича от факта, че по време на войните и след тях Николай Лилиев преживява и споделя драмата на общността, но не и трансформациите и лутанията на някои от пишещите свои съвременници. Той не създава нито по-призивни, нито по-социални текстове. С времето, възрастта и опита неговите поетически жестове стават външно все по сдържани и премерени3, вътрешно наситени с експресия – качества, които одухотворяват езика и способностите му да изрази цветовете и нюансите на мисълта и чувството, деликатните душевни състояния и философията на непостигнати преди него в българската поезия звучения.

Лилиевият лирически аз не парадира със знаците на социалното. Неговата почти болезнена привързаност към най-близките му хора естествено подготвя и връзката му с големия социум – с приятелската и професионалната среда, с народа; подготвя отношението му към човека, света и хората изобщо.

Сгъстен и максимално редуцирал житейското, текстът на неговата скромна като обем лирика, събрана в една книга, излъчва духовни енергии, рефлектиращи върху реалната му човешка биография, в която според повечето критици няма нищо особено и необикновено4.

Приживе Лилиев има съпротива към писане на мемоарни текстове. Спомените, които оставя за свои приятели и за забележителни свои съвременници впечатляват с умението му да съсредоточи вниманието си към другия, да го оцени, обективно и отстрани, без да говори за себе си, без да изтъква ни най-малко собствената си личност и въпреки това да присъства в текстовете си достатъчно авторитетно и достолепно5.

Лилиевата биография вече е масив от текстове, или голям текст, съпътстващ творчеството му, съхранявайки неговия енигматичен лирически аз. Писана и главно публикувана след смъртта на поета /1960/, неговата биография се оказва достатъчно интригуващ текст6, в който се разпознават и лирическите му образи и дистанцираното му от тях друго лирическо аз.Тя се появява в самото начало на 60-те години, почти едновременно с книгата му “Стихотворения”/1960/, която поетът успява да види в сигнален брой и да прелисти в предсмъртния си час.

Първият автор на Лилиевата биография и редактор на изданията му в продължение на цяло десетилетие, след смъртта на поета и до собствената си смърт, е Георги Константинов/1902-1970/ – негов роднина /съпруг на негова племенница/, дългогодишен негов събеседник и сътрудник на сп. “Златорог”, освен това – толстоист, родолюбец, патриот и литератор с чувствителни сетива.

Георги Константинов е убеден поклонник на Лилиевата поезия много преди случилото се роднинство. В ученическите си литературни опити му подражава, а през 20-те и 30-те години на миналия век се включва в полемиките срещу символизма, защищавайки безусловно не просто Лилиев, а неизчерпаните у нас, според него, възможности на тази поетика и естетика7. Обвинен в национализъм и шовинизъм след 9 септември 1944, Георги Константинов е принуден да пренастрои литературно-естетическите си подходи, да се подчини на политическата конюнктура и съобразявайки се с нея, да защити сериозно застрашеното си право на литературен труд. За да остане в литературата, която комунистическата тоталитарна власт с установяването си насочва в определените от метода на социалистическия реализъм коловози,Георги Константинов трябва да преосмисли и преформулира своите естетически възгледи и концепции. Макар и вече автор на солидна литературна продукция, в т.ч. и на История на българската литература, той е трябвало да “пренапише” почти всичките си текстове под зоркото око на идеологическата цензура8. Затова не бихме могли да твърдим, че биографичната книга на Георги Константинов за Николай Лилиев – “Николай Лилиев. Поетът. Човекът”/1963/ – и последвалите я две своеобразни допълнения – “Едно необикновено приятелство”/1967/ и “Николай Лилиев всред своите приятели”/1971/ – пренебрегват наложените правила на социологическото литературно историческо изследване със задължителния за времето акцент върху социалното и революционното. Но самото решение да се пише за Николай Лилиев, да се преиздадат неговите стихотворения, над които тегне дълголетно табу9 е достатъчно, за да се твърди, че именно Георги Константинов реабилитира поета и възстановя за години напред интереса към личността и творчеството му10.

За голяма изненада на Лилиевия Екерман, а още повече за неговите читатели, биографията на “нежния поет” се оказва достатъчно изпъстрена с необходимия доказателствен материал за една критическа оценка в духа на тогавашните конвенционални идеологически и методологически критерии. Този материал в голямата си част става известен на изследвача не толкова от разговорите със самия Лилиев, колкото от разказите и спомените на многобройните му съученици, ученици и приятели, както и от архива му, който е имал на разположение да използва след неговата смърт11. Бихме били обаче крайно несправедливи към приноса и усилията на Георги Константинов, ако не отчетем неговата убедена съпротива и срещу наложилата се преди това схема на четенето на Лилиев, която изключвайки го от “политическия и революционен гръбнак” на българската литература, му отрежда самотното и неуютно място само във висините на естетическото, в красивото, стерилно пространство на т.нар.самоцелно изкуство и в самите маргиналии на социално ангажираното и реалистичното изкуство.

В този смисъл опитът на Георги Константинов през 60-те години на миналия век да приобщи Николай Лилиев към реалистичните и революционно-романтичните традиции на българската литература се оказва и успешен, инеобходим за възкресяването на поета след тридесетгодишна забрана и забрава. Подкрепен от документирани факти и свидетелства на съвременници, текстът на Лилиевата биография удостоверява една любопитна и изненадваща, несъответна на изградената за индивидуалността му и за лирическия му аз обществена представа. Участието в социалистическия кръжок на Свищовската търговска гимназия, увлечението по Карл Маркс и четенето на неговия “Капитал”, сърдечната дружба с Георги Бакалов и активното сътрудничество в неговите списания “Съвременник”/1908-1910/ и “Борба”/1913-1914/, преводът на “Огънят” на Анри Барбюс /заедно с Йордан Мечкаров/ и т.н. са неоспорими факти от биографията на Лилиев. Като се добави и сирашкото детство и трудовата среда, в която е пораснал и възпитан, се получава напълно автентична биография на класически тип български пролетарски писател.

Но както поезията на Николай Лилиев, така прецизно произнасяща думите, е всъщност отвъд тях, така и биографичните факти, очертаващи развитието на неговата личност, високата му култура и морал, се отнасят към текста за живота му надредно.

Биографичният текст “Николай Лилиев”, разгърнат в споменатите три книги на Георги Константинов, на пръв поглед изчерпателен, всъщност маркира творческия път на всеотдайния труженик и поет, полагайки го върху историята на социалните катаклизми в Европа и у нас през първата половина на ХХ век и отваряйки перспективата за нови прочити и диалози с творчеството му и феноменалното му духовно присъствие в културната ни история.

Така, макар и напълно съобразена с идеологическата цензура и конюнктура, написаната от Георги Константинов биография на Лилиев е ценна не поради своята завършеност и изчерпателност, а тъкмо обратното, с възможностите да бъде допълвана и разгръщана, с въпросите, които предизвиква, без да задава директно. Как например от разбираем и комуникативен за своите съвременници, Николай Лилиев се превръща постепенно в “странна птица” за следващите поколения. И напълно отчужден от езика им. Приживе на поета “загадъчна” и “странна” е била повече неговата личност, отколкото поезията му. Очевидно прекъснатата връзка между поколенията до голяма степен разрушава за години напред и комуникативните кодове към неговата поезия, в която “словото самó говори себе си”12.

Когато “на попрището жизнено в средата” Лилиев произнася стихът “Какво ще кажем ние на младите сърца”, смисълът на този знаков за лириката му стих бликва сякаш от дълбините на мълчанието в неговата поезия. В трагическата реторика на въпроса се оглежда същностна черта от характера на човека Николай Лилиев – неговата всеотдайна мисъл за другите.

Смисълът на този стих, който се свързва преди всичко със следвоенните поколенчески нагласи като израз на “дълбоките промени в душите на мислещите хора”, всъщност е много по-широк. Но тук бих искала да го прочетаи в неговата дидактическа конкретност. Не като израз на напрегнато социално мислене, като пробуждащо се съзнание за класовите противоречия, а в посоката на съкровеното мислене – като отговорност и грижа за другите, за хората, които са му поверени. “Цяла книга – изпъстрена със стотици ярки примери – би могла да се напише за грижите на Лилиев към млади хора, особено хора, в които той виждаше някакъв талант или някаква духовна хубост” – пише Георги Константинов13.

Николай Лилиев е роден учител и във високия, и в най-конкретния смисъл на това понятие. Този висок духовен статус на неговата личност е дискретно качество и на поетическото му слово. Забележителна е хармонията и съответствието между слово и действие в поезията на Лилиев. Или на мълчание и действие. Защото не загатнатото или премълчаното, както често е при символистите, а именно “мълчаното” слово е знакът на неговата лирика.

В първата си книга “Николай Лилиев…” /1963/ Георги Константинов се опитва да постави реална граница между двете “идеални” части в органичната цялост на Лилиевата личност, разглеждайки поотделно човека и поета в нея.В забележителната с външното си спокойствие и добри житейски и професионални шансове биография на Лилиев спорадично практикуваното от него учителство не е било въпрос на единствен и окончателен избор. Получил солидно и престижно образование в областта на икономиката и търговията най-напред в престижната Свищовска търговска гимназия, а след това и в Париж, неговият избор на професионална реализация е далеч от прагматизма на добре усвоената професия. Само две-три години непосредствено след отличното си дипломиране в гимназията той работи по специалността си като книговодител и счетоводител. До трайното установяване на длъжността драматург на Народния театър в пъстрата трудова биография на поета фигурират десетина учителски години, преминали в Свищов, София и Пловдив, главно преди и по време на войните, когато пише и публикува голяма част от творбите на първата си стихосбирка “Птици в нощта”/1918/. Нея той посвещава на поета Димитър Подвързачов, първия между литературните му покровители и приятели14.

Без да е въпрос на постоянен избор, какъвто за него безспорно са поезията, литературата и театъра, в практикуваното учителство Лилиев проявява качествата си на отговорен и интересуващ се от и за другите човек, на изключителен приятел и събеседник. Неговата магнетична и респектираща личност е пример за изискано поведение и стил, за скромност и вродено чувство за мярка. Неговите ученици /обикновено четящи и обичащи поезията/, доста късно разбирали,че зад човека с невероятна памет, изписващ цялата дъска с математически формули без да поглежда никъде, стои поетът, когото познавали преди това само по име, но обожавали, и чиито стихове, наред с Пенчо-Славейковите и Яворовите, знаели наизуст15.

Четейки голямата и все още отворена за нови допълнения книга за живота на Николай Лилиев, установяваме, че неговият духовен портрет е граден хармонично през годините от наслагването и съчетанието на образите на възрожденския интелигент просветител, на социалния идеалист от началото на ХХ век и на поета с модерна чувствителност, предчувстваш и подготвящ нови поколения и нови времена. Дълбоко и същностно приобщен към европейските културни и литературни традиции и уникален в родната си традиция, Лилиев не си позволява позата на наставник или откривател като един Гео Милев например, чиято сила е именно в тази посока.

Въпреки че поезията му покълва и се развива върху основите на европейския символизъм и отказва да следва промените на модерната доктрина, Лилиев споделя идеята за многообразието в изкуството, за автономното право на всеки автор да се включи или не в идейните спорове и диалози на своето време; отстоява по свой начин и правото си да постави своите въпроси, да изрече своите отговори, да формулира социалните си страхове и фантазии, както и читателят на свой ред да ги припознае като собствени или да ги отхвърли като чужди и безпочвени16.

И в изкуството, както и в живота, толерантността предхожда диалога и е по-важна от него. За разлика от толерантността, която, ако не е задължителна, е поне желателна, диалогът в същността си е разбиране и разбирателство. Ако толерантността изисква да приемем различното нещо, без да е задължително да го разбираме, диалогът предполага желание за разбиране или е път в тази посока. Защото един спор или дебат се превръща в диалог именно когато се стигне до взаимно разбиране. Истинският диалог не е проста размяна на реплики, а общуване; установяване на връзка, а не противопоставяне.В този смисъл поезията на Николай Лилиев е по-скоро израз на човешкия стремеж към диалог, отколкото осъществен диалог, какъвто постига поезията на Никола Вапцаров например.

В характерното за Лилиевата поезия молитвено-монологично звучене диалогичното е своеобразно.То е вътрешно реторично, нарцистично вглъбено и само в определени знакови моменти, какъвто е разглежданият случай; то излиза от пределите на аза стряскащо, може би като “птица в нощта”, и заглъхващо в очакване на отговор, на оня отговор, който всъщност съдържа в самото себе си.

Лилиевото поетично слово е по-скоро разбиращо, отколкото разбираемо, то е учително, кодифицирано слово, изискващо определени читателски нагласи и културни натрупвания. За една категория читатели то е езотерично, но и конкретно; за друга – само езотерично, затворено само в себе си. Първите го четат и разбират като цялост на форма и съдържание. Вторите разделят формата от съдържанието, така както разделят духа от материята, като чуват в поезията му само чистия звук с неясен или неартикулиран смисъл. Отношението между молитвено-изповедното и диалогичното в поезията на Николай Лилиев повтаря на равнището на четенето отношението между форма и съдържание.

Лирическото слово на Николай Лилиев е в координатната система, начертана от имената на П. П. Славейков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, в българската поезия, във френската на Шарл Бодлер, Пол Верлен, Маларме, в немскоезичната – на Р. М. Рилке, Р. Демел, Хуго фон Хофманстал… То е равностойно и пълноценно диалогично именно в това общество, защото изцяло споделя и изповядва неговите ценности.17 Тази диалогичност много точно е формулирал Гео Милев в посвещенията на своите “Хвърчащи листове”, свързвайки Яворов с Бодлер, Димчо Дебелянов с Верлен, Николай Лилиев с Маларме.

Нашето време, става дума за последните две десетилетия на изминалия ХХ век, включи, разбира се, добронамерено Николай Лилиев в “големите революционни традиции на българската поезия”, което стана за сметка на личния избор на поета. Имам предвид авторитетната и артистична критическа формулировка на Светлозар Игов: “На въпроса на Лилиев “Какво ще кажем ние на младите сърца” един лъчезарен юноша отговори: “Да бъде ден!”18.

Смисълът на тази литературоведска теза води до идейно правилния извод тогава, че безизходицата и песимизма в поезията на Лилиев исторически са преодолени в оптимистичната поезия на Христо Смирненски, тя внушава наличието на “историко-диалектически” диалог, в който проличава предимството на революционното действие в поезията на Смирненски пред скептицизма, съмнението и сложния размисъл за същностните неща в живота в поезията на Лилиев.

Всъщност двете знаменателни поетически фрази не са нито противостоящи, нито исторически диалогизиращи. “Въпросът” на Лилиев и “отговорът” на Смирненски не са взаимно чуваеми и причините за това са много и едва ли са лесно изброими. Произнесени почти едновременно, една за друга, те по-скоро са монологични, характеризиращи различни личностни стратегии и екзистенциален избор. Става дума не за диалог, а за злощастно историческо разминаване между две литературни и човешки съдби, които знаково обобщават и голямото разминаване между съответните им поколения, както и разнобоя между начините на мислене и действие във времето на войните и социалните напрежения у нас по протежение на целия ХХ век.

Пътищата на зрелия Лилиев и на младия Смирненски са в различни посоки, те не се пресичат, не са и успоредни. Фигуративно казано – оттам откъдето тръгва Смирненски в началото на 20-те години на ХХ век, Лилиев се завръща. За Лилиев след войните много неща свършват. Свършва младостта, а с нея свършват и илюзиите. Да припомним и възрастовата дистанция, през 1922 година, когато излизат книгите им “Да бъде ден” и “Лунни петна”, Смирненски е на 22, а Лилиев – на 37 години.

Между Лилиев и Смирненски стоят и двете знакови личности, които биха могли да бъдат видени и като свързващи фигури, но в този случай мисля че те са по-скоро разделителни – Георги Бакалов и Димитър Подвързачов. След войните Лилиев престава да пише /в смисъл да публикува/ хумористични стихотворения и да сътрудничи на Подвързачовите хумористични издания19. Престава да сътрудничи и на социалистическите издания на Георги Бакалов, “пропуска” и възможността да стане “певец на огнените гриви”. Такива са били очакванията на Георги Бакалов, неговият литературен кръстник, който очевидно се е опитвал деликатно и не съвсем да направлява поетическата му дарба: “Истинският поет – му пише той в едно писмо – не върви по утъпкани пътища, той е революционер; такъв си и ти преди всичко по настроенията, такива на града, на новия град; сетне по стиха, нервен, музикален и фин, който не е само тоя на Вазова, но не е и на П.П.Славейкова; най-сетне – защо да не го кажем? – без да си минал школата на социализма, нима ти, отзивчив към трептението на един капещ лист, не си цял протест против голямата обществена неправда, която смазва милионите и развращава малцината привилегировани, нима не са всичките ти симпатии към страната на борещите се за хляб, свобода, щастие, поезия и изкуства? Не искам да бъдеш стихотворен агитатор на точките на нашата програма, но за да се разберем по-добре, ето ти конкретен случай: “Новата песен” и “Крал Харалд” от Хайне. Ако ми предстоеше да издам целия Хайне, никакво колебание, нито пък ако тъкмях сборник от изящни парчета. Но за “Борба” сам ще се съгласиш, че по подходна е “Новата песен” /а propos: тя и до ден днешен няма достоен превод на български/. А нима и “Новата песен” няма да ти се удаде тъй отлично, както ти се е удал “Крал Харалд”?…

Георги Константинов в книгата си “Николай Лилиев всред своите приятели”/1971/ цитира почти изцяло това писмо, определяйки го като един от “най-съдържателните документи” и “изключителен факт” в биографията на Николай Лилиев. “Бакалов – пише Георги Константинов – се старае да измъкне поета из това тресавище /има предвид влиянието на пропагандаторите на “чистото изкуство”/ и да поддържа у него отрано изявената негова младежка възторженост пред светлината, пред красотата и мъдростта в природата, да го привлече активно в борбата”.

В известен смисъл именно на Смирненски Лилиев “отстъпва” мястото си и в социалистическите издания на Георги Бакалов и в хумористичните на Димитър Подвързачов. Младият поет се явява достоен приемник и продължител и на ведрия хумор, и на политическата и гражданска сатира на Подвързачов – в самото начало на 20-те години на ХХ век, когато Николай Лилиев се посвещава сериозно на списание “Златорог”/като редактор, преводач и автор/, на архивна, библиографска изследователска работа в Германия и Австрия заедно с видния библиограф д-р Никола Михов и на интересите си към театъра,в който работи всеотдайно и непрекъснато в последните 30 години от живота си.

С края на войните, с натрупаните в екстремното им десетилетие страдания, умора и житейски опит, идва и краят на достатъчно дълго продължилото сирашко юношество на Лилиев, търсещо и предизвикващо патерналистичното покровителство на Георги Бакалов и Димитър Подвързачов. Неговият духовен път оттук нататък, след излизането на книгите му “Птици в нощта” и “Лунни петна”, обогатен с нови приятелства и нови възможности, го извежда и вън от материалната зависимост на професията, от която се чуждее по природа – дори, когато вещо я преподава на своите ученици.

Списание “Златорог” се превръща за Лилиев в идеен и екзистенциален избор/19/. Избирайки “Златорог”, Лилиев избира между разрушително-бунтарската и градивната стратегия в българска култура. Той е несменяемият съредактор и сътрудник на Владимир Василев от създаването на списанието/1920/ до спирането му /1944/, участва в създаването и реализацията на големия културен замисъл, който обединява няколко поколения първенци на българската литература. Но този избор не се оказва печеливш за поета, а още по-малко за неговия приятел Владимир Василев. За няколко десетилетия напред, в които масовите и колективистични идеологии и движения се разрастват и метастазно покриват големи географски и човешки пространства, а Николай Лилиев като поет споделя забравата и забраната, на която е подложено и културното наследство на Владимир Василев. Когато от Владимир Василев се изисква да пише обяснения, защо не е харесвал поезията на Христо Смирненски, да посипва главата си с пепел заради своите художествени възгледи и предпочитания, дълголетният поет с онемяла лира става свидетел и жив – участник в “налагането” и “обяснението” на новата революционна художественост. През 50-те години, когато “отдавна е забравил, че някога и той е бил поет, написва статиите “За социалистическия реализъм” и “Стихът на Смирненски”20

Защо е било необходимо именно той, постигнал в българския поетически синтаксис онова, от което младият Смирненски е черпил с пълни шепи, да пише тази статия? Едва ли един хипотетичен отговор би изчерпал личните мотиви на поета за това. Неговият авторитет е бил необходим на управляващите и очевидно не за лична облага Лилиев се захванал да ги пише и разбира се, не защото са му липсвали сила и смелост да откаже. Но ако си припомним, че по същото време и Владимир Василев е трябвало да се отрече писмено от приписаните му идейни грехове, може да допуснем, че с този жест поетът е поискал да каже на приятеля си: Не боли, все пак животът трябва да продължи, покрай един компромис могат да се направят много други полезни неща. Което всъщност и прави с присъствието си и в Народния театър, в Института за литература при БАН за своите близки и приятели и за българската култура.

Но по-съществено от личната мотивация /за която можем добронамерено да гадаем или да го обвиним в конюнктурност/, по-същественото в случая е словесното поведение на Лилиев в тези текстове, в които успява да назове, за разбиращите, нещата със собствените им имена, да бъде ясен, многозначен и дистантен едновременно. Не случайно Лилиев избира темата „Стихът“, напомняйки – учително, в духа на добрата възрожденска дидактика, – че “стихотворното изкуство на Смирненски” не бива да се откъсва “нито от традицията на българската поезия в миналото, която държи връзка със славянската напевност, нито от съвременната българска поезия”, която се нуждае от по-голямо “богатство на въображението”, от по-голяма “пълнота на чувството” и на която трябва да се пожелаят “больше поэтов хороших и разных”.

По-голямата част от тази статия е изградена по известния маниер на Лилиев да цитира, в случая спомените на Надежда Измирлиева, сестрата на Христо Смирненски, която разказва с възторг за версификаторските способности и бързото писане на своя брат. Сам блестящ версификатор и стихотворец, Лилиев държи да охлади ентусиазма на онези, които мислят, че могат да са поети без да познаят “мъките на творчеството”. Той напомня деликатно, но достатъчно категорично, че стихотворството все още не е поезия, цитирайки А. С. Пушкин: “Та има ли изкуство без труд? И какво лошо има тук /в смисъл – в труда/ щом дори петнайсетгодишния Пушкин, за когото също се знае, че е имал необикновен дар да импровизира, през 1814 г. е могъл да каже: “Хорошие стихи не так легко писать”.

Дори с тези статии, за които някои вероятно си мислят, че биха могли да го винят /може би и затова не ги припомнят/ Николай Лилиев успява да каже нещо съществено на “младите сърца”, разбира се на онези, които могат и искат да го чуят. Постигнал не без гигантски усилия на духа хармония със себе си, поетът е отредил на изкуството си етична мисия с ясното съзнание, че “светът неспирно своя лик мени” и “пощада нашата любов не чака”.


1Стихотворението е от цикъл “Лунни петна”, дал заглавие на втората книга Николай Лилиев, появила се през 1922 година
2Стихът “и тръгнах гузен след тълпите безсилен да ги отрека” е от стихотворението “Аз не извиках от вълнение”, второ в триптиха “Към Родината”, печатан за пръв път в сп. Отечество III,1916, №12-13. В първата книга на Николай Лилиев “Птици в нощта”/1918/ триптихът става част от цикъл “Химни”.
3Елка Константинова, “Николай Лилиев”, Издание на фирма “Зелена вълна”, С.,1992; “Колкото по-драматично е неговото собствено страдание, толкова по-овладяно го изповядва неговият лирически герой”…Най вече към себе си прилага най-сурови и високи изисквания за нравственост и хуманност. Затова неговата личност смайва всеки, който я доближи и опознае.Смайва с нечовешката воля за преодоляване на житейските съблазни и с безкористната служба на изкуството…”
4Антологичната книга “Стихотворения” (1931) на Николай Лилиев, биографията на неговия лирически аз, събира на едно място “Птици в нощта” и “Лунни петна” като имена на големи лирически цикли и трите поеми, “Зад стената”, “Ахасфер” и “Родина”; последните две, са писани след появата на книгите през 1923 и 1924 години. Вж. Надежда Александрова. Антологичната книга на Николай Лилиев “Стихотворения”,1931 в сп.”Литературна мисъл” 1989 кн.8, стр.38-52.
5Имам предвид трети том на единственото засега издание представящо текстове на Лилиев вън от поезията и преводите му “Съчинения в три тома”/196 под редакцията на Георги Константинов, както и някои негови текстове публикувани в сп.”Златорог” или подбрани за поредицата на изд. “Български писател” “Български писатели в спомените на свои съвременници”.
6След смъртта на Николай Лилиев /на 6 октомври 1960/ излизат посветените му книги: от Петко Тихолов, “Николай Лилиев.Срещи и разговори”,1962 /анкета/; от Георги Константинов “Николай Лилиев.Човекът.Поетът”,1963; “Едно необикновено приятелство”,1967; Николай Лилиев всред своите приятели”,1971.
7В “След Лилиева”, сп.”Златорог”,Х I V,1933, № 8
8В архива на Георги Константинов, който се съхранява в НЛМ има ръкописи и документи, удостоверяващи цензурата върху текстовете му. За идейната правилност на неговите, главно, исторически оценки, в това число и за Лилиев, се е грижел в истинския смисъл на думата близкия му приятел Георги Караславов
9Три години след книгата си “Стихотворения” (1931) в сп.”Златорог”, кн.3 Лилиев публикува и цикъла “При морето”. Двете изяви на поета се превръщат в литературни събития за неговите приятели и почитатели, след което той отказва публичност на своите лирически изповеди. До края на живота си не публикува поезия и не оказва никаква съпротива на обществената възбрана върху нея.
10Интересът към творчеството и личността на Николай Лилиев особено се активизира около 100 годишнината от рождението през 1985 г., отбелязана с много публикации и ново пълно издание на лириката му – един том “Поезия”, редакция и съставителство Елка Константинова и Надежда Александрова.
11Николай Лилиев оставя след себе си богат литературен архив, от който поетът още приживе предоставя една голяма част на Георги Константинов, който от своя страна го дарява на Народната библиотека “Кирил и Методий”. Частта от архива на поета, която остава в къщата на ул. “Мерхамлъ”/сега Николай Лилиев/ в Лозенец, след смъртта на племенницата му Мила Чакърова, се оказва разделена между архива на БАН и НЛМ.
12Морис Бланшо. Литературното пространство. ЛИК, София, 2000. И още:“Чрез поетическото слово се изразява фактът, че съществата мълчат“; “Словото, поверено на поета, може да бъде наречено същностно слово…” “Премълчаното в поезията не е ли по-силно от изговореното понякога” – става дума за поезията на Р.М.Рилке, към когото Николай Лилиев има подчертан афинитет, превежда го и пише за него в сп.”Златорог”, споменава в писмата си до Боян Пенев, че е във възторг от неговите “Дуински елегии”, които има намерение да преведе.За съжаление Лилиев не успява да осъществи това свое желание.
13На това качество на поета са посветени много страници в трите книги на Георги Константинов, за чиято характеристика той цитира много други мнения и впечатления. “Лилиев разговаряше с другите тъй, като че той има нужда от тях” – актрисата Олга Кирчева; “Той беше еднакво любезен с всички хора. Сваляше шапка на всекиго – разказва един театрален служител на име Антон. “Един ден – продължава той – като разговарях с господин Лилиев, аз исках да си припомня директорите, при които бях служил. На другия ден той ми даде един лист, на който беше отбелязал подробно кой директор колко време е служил в театъра”./ Из първата книга, стр. 92/
14Георги Константинов нарича приятелството между Николай Лилиев и Димитър Подвързачов “необикновено” и му посвещава втората си книга, изградена върху кореспонденцията между двамата поети, без разбира се, да се пропуска третият или откритият от тях Димчо Дебелянов
15Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Райчев в спомените на съвременниците си. БП, 1967. Съставител на този том е Надежда Тихова, а редактор Георги Марков. Частта за Николай Лилиев в него е събрана от Георги Константинов, ако се съди по запазен ръкопис в архива му в НЛМ. Вж. Спомена на Ангел Ангелов, ученик на Николай Лилиев през1913-1915 в Свищовската търговска гимназия. “Лилиев беше нашият осъществен младежки идеал и нашата съвест”. “Той зорко бдеше над чистотата и огромното си душевно богатство, което неспирно увеличаваше чрез неуморен труд и умело, разумно раздаваше на жадуващите знание, светлина и опит;” … “Говореше сдържано – знаеше добре цената на мълчанието и силата на казаната дума…” “Той нищо не искаше от другите, а беше винаги готов да стори всичко за тях …”
16Вж. в цит. по-горе анкета на Петко Тихолов – споделените от поета размисли върху литературата и поезията. На въпросите на Тихолов Лилиев е отговарял писмено.
17Защото диалогът при тези поети е разпознаване на “сродни духове”. Той се осъществява в една /формулирана или не/ общност от естествено словесно припознали се млади хора по страниците на едни и същи литературни издания /”Смях”, “Звено” и др./, в които са фиксирали приятелствата си, общите си проблеми, вкусове и литературен бит.
18Светозар Игов. История на българската литература 1878-1944. Академично издателство “проф.Марин Дринов”,С.,1995; Вж. Юношата. Христо Смирненски, стр.307.
19Сб. Владимир Василев – личност, дело, съдба.Изд.къща “П.К.Яворов”, С.1997; вж. Надежда Александрова, “Владимир Василив в живота на Николай Лилиев”, стр.282-306.
20Известия на Института за литература на БАН, г. кн.VI,1958, стр.179-185. В ръкописа на статията, който се съхранява в архива на БАН, е съкратен и един цитат от Белински, който също твърди че “лошият език и некрасивите стихове не могат да се изкупят с пълнотата на чувството, с богатството на фантазията, с дълбоките идеи”, че “същността на поезията е красотата”,че “безобразното в нея не е недостатък, който може да се прости, а смъртоносен елемент, който убива в създадените от поета дори истински прекрасни места.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*