„Какво ще кажем ние на младите сърца“ (Николай Лилиев – Учителят)

1Стихотворението е от цикъл “Лунни петна”, дал заглавие на втората книга Николай Лилиев, появила се през 1922 година
2Стихът “и тръгнах гузен след тълпите безсилен да ги отрека” е от стихотворението “Аз не извиках от вълнение”, второ в триптиха “Към Родината”, печатан за пръв път в сп. Отечество III,1916, №12-13. В първата книга на Николай Лилиев “Птици в нощта”/1918/ триптихът става част от цикъл “Химни”.
3Елка Константинова, “Николай Лилиев”, Издание на фирма “Зелена вълна”, С.,1992; “Колкото по-драматично е неговото собствено страдание, толкова по-овладяно го изповядва неговият лирически герой”…Най вече към себе си прилага най-сурови и високи изисквания за нравственост и хуманност. Затова неговата личност смайва всеки, който я доближи и опознае.Смайва с нечовешката воля за преодоляване на житейските съблазни и с безкористната служба на изкуството…”
4Антологичната книга “Стихотворения” (1931) на Николай Лилиев, биографията на неговия лирически аз, събира на едно място “Птици в нощта” и “Лунни петна” като имена на големи лирически цикли и трите поеми, “Зад стената”, “Ахасфер” и “Родина”; последните две, са писани след появата на книгите през 1923 и 1924 години. Вж. Надежда Александрова. Антологичната книга на Николай Лилиев “Стихотворения”,1931 в сп.”Литературна мисъл” 1989 кн.8, стр.38-52.
5Имам предвид трети том на единственото засега издание представящо текстове на Лилиев вън от поезията и преводите му “Съчинения в три тома”/196 под редакцията на Георги Константинов, както и някои негови текстове публикувани в сп.”Златорог” или подбрани за поредицата на изд. “Български писател” “Български писатели в спомените на свои съвременници”.
6След смъртта на Николай Лилиев /на 6 октомври 1960/ излизат посветените му книги: от Петко Тихолов, “Николай Лилиев.Срещи и разговори”,1962 /анкета/; от Георги Константинов “Николай Лилиев.Човекът.Поетът”,1963; “Едно необикновено приятелство”,1967; Николай Лилиев всред своите приятели”,1971.
7В “След Лилиева”, сп.”Златорог”,Х I V,1933, № 8
8В архива на Георги Константинов, който се съхранява в НЛМ има ръкописи и документи, удостоверяващи цензурата върху текстовете му. За идейната правилност на неговите, главно, исторически оценки, в това число и за Лилиев, се е грижел в истинския смисъл на думата близкия му приятел Георги Караславов
9Три години след книгата си “Стихотворения” (1931) в сп.”Златорог”, кн.3 Лилиев публикува и цикъла “При морето”. Двете изяви на поета се превръщат в литературни събития за неговите приятели и почитатели, след което той отказва публичност на своите лирически изповеди. До края на живота си не публикува поезия и не оказва никаква съпротива на обществената възбрана върху нея.
10Интересът към творчеството и личността на Николай Лилиев особено се активизира около 100 годишнината от рождението през 1985 г., отбелязана с много публикации и ново пълно издание на лириката му – един том “Поезия”, редакция и съставителство Елка Константинова и Надежда Александрова.
11Николай Лилиев оставя след себе си богат литературен архив, от който поетът още приживе предоставя една голяма част на Георги Константинов, който от своя страна го дарява на Народната библиотека “Кирил и Методий”. Частта от архива на поета, която остава в къщата на ул. “Мерхамлъ”/сега Николай Лилиев/ в Лозенец, след смъртта на племенницата му Мила Чакърова, се оказва разделена между архива на БАН и НЛМ.
12Морис Бланшо. Литературното пространство. ЛИК, София, 2000. И още:“Чрез поетическото слово се изразява фактът, че съществата мълчат“; “Словото, поверено на поета, може да бъде наречено същностно слово…” “Премълчаното в поезията не е ли по-силно от изговореното понякога” – става дума за поезията на Р.М.Рилке, към когото Николай Лилиев има подчертан афинитет, превежда го и пише за него в сп.”Златорог”, споменава в писмата си до Боян Пенев, че е във възторг от неговите “Дуински елегии”, които има намерение да преведе.За съжаление Лилиев не успява да осъществи това свое желание.
13На това качество на поета са посветени много страници в трите книги на Георги Константинов, за чиято характеристика той цитира много други мнения и впечатления. “Лилиев разговаряше с другите тъй, като че той има нужда от тях” – актрисата Олга Кирчева; “Той беше еднакво любезен с всички хора. Сваляше шапка на всекиго – разказва един театрален служител на име Антон. “Един ден – продължава той – като разговарях с господин Лилиев, аз исках да си припомня директорите, при които бях служил. На другия ден той ми даде един лист, на който беше отбелязал подробно кой директор колко време е служил в театъра”./ Из първата книга, стр. 92/
14Георги Константинов нарича приятелството между Николай Лилиев и Димитър Подвързачов “необикновено” и му посвещава втората си книга, изградена върху кореспонденцията между двамата поети, без разбира се, да се пропуска третият или откритият от тях Димчо Дебелянов
15Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Райчев в спомените на съвременниците си. БП, 1967. Съставител на този том е Надежда Тихова, а редактор Георги Марков. Частта за Николай Лилиев в него е събрана от Георги Константинов, ако се съди по запазен ръкопис в архива му в НЛМ. Вж. Спомена на Ангел Ангелов, ученик на Николай Лилиев през1913-1915 в Свищовската търговска гимназия. “Лилиев беше нашият осъществен младежки идеал и нашата съвест”. “Той зорко бдеше над чистотата и огромното си душевно богатство, което неспирно увеличаваше чрез неуморен труд и умело, разумно раздаваше на жадуващите знание, светлина и опит;” … “Говореше сдържано – знаеше добре цената на мълчанието и силата на казаната дума…” “Той нищо не искаше от другите, а беше винаги готов да стори всичко за тях …”
16Вж. в цит. по-горе анкета на Петко Тихолов – споделените от поета размисли върху литературата и поезията. На въпросите на Тихолов Лилиев е отговарял писмено.
17Защото диалогът при тези поети е разпознаване на “сродни духове”. Той се осъществява в една /формулирана или не/ общност от естествено словесно припознали се млади хора по страниците на едни и същи литературни издания /”Смях”, “Звено” и др./, в които са фиксирали приятелствата си, общите си проблеми, вкусове и литературен бит.
18Светозар Игов. История на българската литература 1878-1944. Академично издателство “проф.Марин Дринов”,С.,1995; Вж. Юношата. Христо Смирненски, стр.307.
19Сб. Владимир Василев – личност, дело, съдба.Изд.къща “П.К.Яворов”, С.1997; вж. Надежда Александрова, “Владимир Василив в живота на Николай Лилиев”, стр.282-306.
20Известия на Института за литература на БАН, г. кн.VI,1958, стр.179-185. В ръкописа на статията, който се съхранява в архива на БАН, е съкратен и един цитат от Белински, който също твърди че “лошият език и некрасивите стихове не могат да се изкупят с пълнотата на чувството, с богатството на фантазията, с дълбоките идеи”, че “същността на поезията е красотата”,че “безобразното в нея не е недостатък, който може да се прости, а смъртоносен елемент, който убива в създадените от поета дори истински прекрасни места.

Библиосфера