Личните архиви в Нов български университет

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Ясен Захариев

Обикновено в представянето на един архив е трудно да се открие нещо особено вълнуващо. Повечето хора свързват архивите със статистическа информация и безлично подредени документи, което прави темата особено безинтересна за всеки, който не е по някакво изключение професионално или лично съпричастен с нея. Подобна нагласа обаче почива на предразсъдъци, които в условията на постмодерно и незаинтересовано от своята история общество, позволяват разпиляването и унищожаването на архиви да се случва с лека ръка и почти незабелязано. Ако трябва да перифразираме показателните думи на един постмодерен български министър-председател, при това историк – нали така или иначе нормалните хора не се интересуват от тях? Ето защо това, което трябва да се отстоява и пази, наред със самите архиви, е интересът на обикновения (“нормален”) човек към тях. Това е особено важно, защото единствено архивите могат да подкрепят достоверността на един или друг исторически разказ, а от там и на различните опити за легитимация на настоящи и бъдещи, културни или политически реалии. Тук обаче рискуваме да изпаднем в една празна и нравоучителна риторика, която глухо повтаря едно и също – колко важни са архивите. Не е това целта. Задачата на този текст е да покаже, че архивите, освен важни, могат да бъдат и много интересни, като аргументите за това ще бъдат потърсени в личните фондове на НБУ.

Първо няколко думи за архива и фондовете на университета. През 1999 г., НБУ приема под формата на дарение архива на философа Иван Саръилиев ( 1887-1969) , като това става повод към библиотеката да се сформира отдел “Архиви” със съответния фонд. Пет години по-късно отделът вече е самостоятелен център ( Център за документи и архивни фондове ) и разполага с още пет фонда, сформирани от архивите на художника Васил Стоилов; Георги Михайлов – класически филолог и световен капацитет по гръцка епиграфика; Петър Мутафчиев – един от най-големите български историци; Цеко Торбов – философ и изтъкнат преводач; Атанас Славов – писател и литературовед. Освен изброените, до момента в Центъра се намират архивите и на Александър Фол – историк и траколог; Магдалина Станчева – археолог, историк и музеен капацитет; Любен Прашков – изкуствовед, иконограф и реставратор; Хаския Нисимов – известен инженер, проектант, преподавател; Кръстьо Мирски – театрален режисьор и театровед. Това е сухата статистика, свързваща колекцията на архива в университета с имената на отделни личности, които имат своето влияние върху културната история на България.

Кое е интересното в тях?

Отговори на този въпрос се откриват тогава, когато се “разровим” във всеки един от фондовете. Не е необходимо да се впускаме в сухата историография, за да открием изключително актуални и интригуващи неща. От архива на Васил Стоилов (фиг. 1, 2, 3) например ще видим, че освен голям художник, той е бил и писател.

Темата за масонството, която за разлика от темата за архивите винаги се е радвала на голям интерес, сама “изплува” от фонда на художника и позволява да се види неговото творчество от един изключително интригуващ ъгъл. Многобройните му писма, скици и рисунки са своеобразна призма, през която всеки днес би могъл да надзърне към света през очите на големия художник.

От архива (фиг.4, 5) на Иван Саръилиев пък можем да добием отлична представа за това какво преживява младия български интелектуалец в Европа от началото на ХХ век. В това отношение неговите дневници, които подлежат на издаване, са цяло съкровище и буквално показват погледа на един философ върху случващото се в Европа, Америка и България в продължение на повече от шест десетилетия. Тази философска перспектива е особено ценна със своята рефлексия и критицизъм, които са своеобразна ваксина срещу предразсъдъците и превратните гледни точки, зависещи най-често не от съда на разума, а от временното стечение на обстоятелствата.

Друг архив ни дава интересна перспектива към още една голяма тема – траките. Фондът на Александър Фол е показателен за възникването на цяла една нова интердисциплинарна изследователска област – тракологията. Съвсем отделно от това този архив (фиг. 6) казва много и за културната политика на България от времето на късния социализъм и последвалия го преходен период.

 

Ако пък се интересуваме от емигрантския поглед на един българин в Америка, едни от най-добрите неща, които можем да открием се намират в архива на писателя Атанас Славов, пълен не само с интересни текстове, но и с разнообразен фотографски материал, аудио записи на интервюта и радиопредавания, които той е правил в Америка на всевъзможни теми, често пъти и съвсем естествено гравитиращи около името на България. С изненада ще открием в този архив и задълбочени литературни, краеведски и езиковедски изследвания, а не на последно място и огромно количество материали, свързани с името на Петър Дънов.

Ако ни вълнува историята на София, можем да открием интересни материали във фонда на Магдалина Станчева. Тук е не само историята на столицата, но и погледът върху това как тази история е предмет на повече или по-малко компетентна държавна политика, която в някои случаи се оказва не само неадекватна, но и вредна. Ако някога сте се питали, как работи Комитета за световно наследство към Юнеско и как определя своите обекти, този архив няма да ви бъде скучен.

Друга тема, към която сме особено чувствителни ни очаква в архива на Любен Прашков. Стотици снимки на икони, манастири и църкви от цяла България и Атон. Скици на обекти, някои от които са разрушени и вече не съществуват. Записки и ръкописи по история на изкуството, материали, свързани с реставрирането и консервирането на паметниците на културата. Това е само част от този архив.

Друг ценен поглед към интелектуалната история на България от ХХ век се открива в архива на Цеко Торбов и Валентина Топузова. В него освен богатата библиотека, ръкописите и преводите се намира и огромен личен архив с писма, показващи интересни връзки между различни хора от интелектуалния елит на България. За всички, които са се питали как е било възможно Цеко Торбов да постигне сам това, за което получава Хердерова награда – преводите на Кант, архивите дават отговор: той просто не е бил сам. Неговият труд не би бил възможен без помощта и подкрепата на Валентина Топузова.

Това е малка част от богатството, което личните архиви на НБУ крият в себе си. В известен смисъл всеки един архив, в частност и този на университета, е своеобразен Ноев ковчег. В него реалните свидетелства, следи, текстове, снимки, спомени, намират убежище от потопа на времето, което не успява да ги заличи от колективната памет. Противно на общото мнение всичко в архива е живо, готово да се покаже и да свидетелства за едно отминало, но много важно за настоящето и бъдещето време. Архивите винаги са готови да отговарят. Това от което имат нужда е малко внимание и повече грижа.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*