Владимир Василев и голямото говорене за П. К. Яворов

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

В драматичния сюжет на Яворовия живот Владимир Василев е от значителните персонажи, който подобно на македонския революционер Тодор Александров, в годините след установяването на тоталитарния режим у нас , е трябвало да бъде изтрит от биографията на поета или поне присъствието му в нея да бъде сведено до неправещ впечатление минимум.

Широко известно е, че Вл. Василев е сред близките приятели на Яворов и след спирането на сп исание ”Мисъл” ( 1907 г.) двамата споделят идеите си за бъдещи общи литературни проекти; че в последната година от живота на поета, след самоубийството на Лора Каравелова/1913/ именно Вл.Василев и д-р Кр.Кръстев полагат всекидневни грижи за здравословното му състояние. Двамата са посочени от П. К. Яворов за изпълнители на завещанието му. Документирано е, че след самоубийството му отново Вл. Василев /тук разбира се бихме добавили и Боян Пенев и още мнозина от критиците и изобщо от авторите на “Златорог”/ полага грижи за издаване и популяризиране на неговото литературно наследство; че той организира стратегия за утвърждаването на Яворов като големия поет на България наред с Христо Ботев и П. П. Славейков, с което се явява продължител на делото на д-р Кр. Кръстев и списание “Мисъл”. Безспорен документ за това е списанието на Вл. Василев – “Златорог”, по чиито страници темата “Яворов” е впечатляващо постоянна.

Дълголетното периодично литературно издание, съсредоточило в продължение на четвърт век духовните усилия на Вл. Василев, работи целенасочено и последователно, за да утвърди творчеството на Яворов като една от най-високите ценности в развитието на българската поезия и духовност.

От изреденото накратко дотук е ясно, че споделям и се присъединявам към формулираната от Сава Василев1културологична теза за отношението на Вл. Василев към Яворовото наследство като “стратегическо за цялата политика на списанието”, че тя се отнася и “обхваща всички материали”, “посветени на П. К. Яворов по страниците му” и е “противовес на фриволните екзалтации и на започналото още приживе митологизиране” на поета. Изводите на С. Василев са резултат от детайлно проследяване на Яворовото присъствие по страниците на “Златорог” и конкретно в текстовете на самия Вл.Василев, целта и задачата му е чрез списанието да се създаде обективна представа за стойностите на Яворовото творчество в рамките на литературно-историческия процес според принципа: “критикът е длъжен да бъде безпристрастен, но не и безстрастен”. Това убеждение на Вл. Василев, споделяно и от неговите сътрудници е убедително и съвестно е приложено и към личността, и към литературното наследство на Яворов.

Следвайки тази стратегия, списанието популяризира неизвестни документи и ръкописи от архива на поета, инициира чествания, четения, събиране на средства за паметника му, организира издаването и разгласата на първите му събрани съчинения. “Златорог”, подчертава С. Василев, “успява надредно най-добре да синтезира със своя прочит на П. К. Яворов диалектиката на отношението живот-изкуство”. За “Златорог” повикът “да се разбере П. К. Яворов” е “културен и морален дълг”.

Подобен културен и морален дълг имаме и ние днес към наследството на самия Вл.Василев, който за няколкото социалистически десетилетия в културната история на България беше зачеркнат от биографиите и на много други значими български писатели, както и от историята на националния ни театър и беше определян като ретроградно буржоазно присъствие в българската литература и култура.

В края на 40-те до средата на 50-те години на ХХ век, кризисен период за културното наследство, когато в страната ни се установява и укрепва комунистическата тоталитарна власт, мъртвият П. К. Яворов е поставен в графата на т.нар. буржоазни поети и още по-лошо, в тази на ренегатите, изменили на социалистическите си убеждения от младостта.

По същото време живият Вл.Василев попада най-напред в затвора, а след това за доста продължителен период – в битова и професионална изолация2, обграден с враждебност от едни, със страх у други и с безсилие и безпомощност у малцината, осмеляващи се да общуват с него, да променят нещо в създалата се ситуация. Това е и времето, когато направеното от Вл. Василев и неговото списание за паметта и творчеството на Яворов потъва в забрава.

***

В продължение на почти цяло десетилетие след 1944 г. за Яворов се пише рядко и плахо, предимно по-юбилейни поводи; преобладават спомени без анализи и оценки. Преоценката на творчеството му се оказва сериозна идеологическа задача, която се извършва в определени от политическата конюнктура моменти от предварително официално упълномощени литературни корифеи. Не случайно пръв има думата Георги Цанев, който в навечерието на референдума за република или монархия използва материал от революционната биография на П. К. Яворов за създадената специална рубрика на в.”Отечествен фронт” – “Българските писатели против монархията”. Той въвлича името на поета в антимонархическата пропаганда и в антибългарската коминтерновска кампания за Македония3.

През 1947 г. и 1950 г. вестник “Литературен фронт” печата големи статии от същия автор, очевидно имащи задача да преосмислят и преподредят ценностите на Яворовото литературно наследство. Тези текстове заклеймяват индивидуализма на поета, неговите упадъчни настроения, скептицизма и песимизма му, декадентството и символизма, изобщо цялата т.нар. негова “светогледна деградация” през “втория период” на творчеството му, обявен за негативна алтернатива на “първия”. Поставена е непреодолима граница между “двата периода”, които са разгледани предимно като периоди на влияния. Първият – свързан с влиянието на социалистическите идеи, реалистичната руска литература и социалното му обкръжение в “близост до народа” и “прогресивни приятели”; вторият – с буржоазната атмосфера и настроенията в кръга „Мисъл“, с обществото на Лора Каравелова, и разбира се не на последно място, с пагубното влияние на френския символизъм и модернизъм.

Изтръскан и пречистен от всякакви естетически и естетски понятия и категории, адекватни на творчеството му, превърнат в пасивна или активна /също дискусионен казус!/ жертва на своето време и общество, поетът става частично годен за идейна консумация. Фактът, че с тази задача се захваща именно Георги Цанев, талантливият ученик на Боян Пенев, е многозначителен и е свързан до голяма степен със значението, което комунистическата идеология придава на пропагандата и на влиянието на литературата върху формирането на общественото мислене и поведение. Заслугата на мастития критик, е доброто формулиране на официалната и официозната позиция на комунистическата власт към П.К.Яворов, която става и водеща в отношението и тълкуването на творчеството му на образователно и обществено достъпно равнище. Той поставя началото и в продължение на почти две десетилетия дава тон, следи и направлява формирането на “правилно” отношение към литературното наследство на П.К.Яворов. А собствената му творческа и научна биография като че ли издържала на проверката “Яворов”, следва по нататък логиката на своето заслужено професионално развитие.

Най-беглият преглед на Яворовата библиография от това време установява по-скоро липси: няма ги имената на все още живите му съвременници, които са общували с него, които са писали за него. /Името на Вл.Василев е табу./ За П.К. Яворов по това време добиват право да пишат само идейните съмишленици на онези, които догматично са го отричали през 20-те години. По повод на 30 годишнината от смъртта на поета не се появява нито ред. Причините са исторически обосновани, това е есента на 1944. Обществото е в стрес. Изживява кулминацията на политическото си разделение и братоубийствено противопоставяне.

Но към края на 40-те и средата на 50-те години стартът е даден – моделът за революционното преосмисляне и преподреждане на ценностите в Яворовото творчество е очертан. Започват да се появяват спомени на някои негови съвременници – Елена Вапцарова, Дора Габе, актрисата Вера Игнатиева, на съграждани на поета от Чирпан. Появяват се и публицистични текстове, написани в духа на вече очертания и утвърден идеологически критически калъп.

Четиридесетгодишнината от смъртта на Яворов дава извънредно голям тласък в говоренето за него. Самото припомняне на смъртта му е вече знаково при положение, че тя не е оценена като героична от апологетите на историческия оптимизъм, а точно обратно. Но властта вече може да си позволи с проверените и проработили идеологически средства да преосмисля отношението си и да приобщава исторически личности и събития към своята културна политика, след като е преценила, че е постигнала успех в налагането на своята гледна точка на обществото, на “своя Яворов”.

С годините постепенно се привличат нови територии от творчеството на поета. В критическите текстове тези процеси се наричат обогатяване и усъвършенстване на “единствено правилния творчески метод – социалистическия реализъм”. Измислен и формулиран от самия Сталин, методът /с главно М/ не отпада след така нареченото развенчаване на култа към личността. Неговото силово налагане в началото на социалистическата епоха отстъпва постепенно на едно по гъвкаво и съобразяващо се с реалностите на живота и изкуството поведение. Методът започва да се “обогатява” и да придърпва към естетиката си някои /и все по-големи/ територии на различното, на модерното. Началото на този процес в българската литература съвпада с настъпващото ново голямо говорене за Яворов.

Дискусиите за Яворов4 между 1954 и 1958 /около кръглите годишнини от смъртта и от рождението му/ странно съвпадат с т.нар. “априлски полъх в живота и литературата” на България. Като централна фигура в тези дискусии се откроява д-р Ганка Найденова, племенницата на поета, със своя полемичен темперамент. Тя определя тези дискусии като ожесточена битка за Яворов на много фронтове – от борба за преоценка на цялото му литературно дело и наследство до борба за изчистване на името му в перманентно подновявания спор за вината на поета в семейната му драма.

В заниманията на Ганка Найденова с Яворов се съдържа една неистовост, в която говори естествено кръвта и родовия дълг. Но крайната й ревност към темата, желанието й сякаш да “допише” Яворов, предизвикват упреци сред опонентите й в липса на “остранение”/според термина на Шкловски/, в липса на обективна неутралност в изследователската й позиция5. Може би тъкмо по тази причина, тя подчинява изследователската си дейност за поета преди всичко на документирането. Силата на документите, на добре проучените и подредени факти, създават в книгите й монолитна представа за поета, драматурга и разказвача Яворов и за личността му, видяна в перспективата на “романтическия образ”. За нея утвърждаването по това време от критиката на един цялостен Яворов не означава просто опонентите й да бъдат словесно сразени. Необходимо й е мощното обществено признание, голямото озвучаване на поетовия глас. Едновременно с книгите, които му посвещава и полемиките, които предизвиква и води, тя предприема битки за изграждането на музеи и паметни места, свързани с живота и творчеството му. Трябва да се подчертае, че тя “спечелва битката за Яворов”, служейки си интелигентно и ерудитски ловко с арсенала на своите опоненти6. И най-вече с крупните си изследвания върху живота и творчеството на поета, които се появяват в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век – двутомното й историко-литературно изследване – “П. К.Яворов”, /1957 г./ и “Пътят към драмата”,/1962 г./ и “Летопис” за живота и творчеството му, 1959 г. . Това са основополагащи трудове, чието познаване става задължително за следващите поколения литератори, занимаващи се с творчеството на Яворов, тъкмо защото са извор на добросъвестно събран и подреден документален материал, защото са написани в духа на най-високите образци на литературно психографската традиция.

В дълголетните “люти битки” на “идейния фронт” постепенно е признат като изключително ценен за българската литература и “противоречивият свят на Яворов”, признато е и правото на поета да бъде “единен и раздвоен едновременно”, да бъде човек и революционер, да бъде Ботев и самия себе си. Тази теза Ганка Найденова защити в следващото си голямо изследване “Романтическият образ на творческата личност”/1969 г./, в което образът на Яворов и неговото творчество са положени и разгледани в европейския литературен контекст.

Почти едновременно с “Летописа” на П. К. Яворов от Г.Найденова през 1959 г. се появява и първото издание на “Романът на Яворов” от Михаил Кремен с предговор на Ангел Тодоров, един от най-консервативните опоненти и критици на племенницата на поета, но приятел и покровител на вече забравения по това време писател7.

С припомнянето на смъртта и самоубийствата на Лора и Яворов отново е задвижен поръждясалият обществен механизъм на клюката и любопитството към интимния живот и любовната драма на поета, тема, игнорирана целенасочено от идеологизираната цензура до този момент. Това говорене е своеобразно отпушване на клапата от крайното й натягане и натикване на Яворов в схемата на соцреализма. Неотстъпна обаче е целта поетът да бъде четен по удобен за идеологията начин – да се преекспонира участието му в социалистическото движение, да се заличи конфликта му с Яне Сандански, както и да се тушират и заличат от биографията му връзките и отношенията с едни от най-най-близките му /но неудобни на властта/ негови приятели – д-р Кр. Кръстев, Тодор Александров, Данаил Крапчев, Боян Пенев, Вл. Василев.

***

В нагорещената дискусионна атмосфера върху територията на Яворовата съдба и творчество името на Владимир Василев се появява за пръв път в началото на 60-те години, най-напред в някои периодични издания, а след това и в сборник от известната поредица на издателство “Български писател” – за писатели в спомените на съвременниците си, посветен на П. П. Славейков, П. К.Яворов, П. Ю. Тодоров, /1963 г./, под редакцията на Борис Делчев.

Всъщност, в “самозабвението на труда” си за каузата “Яворов” през 50-те години, в началото на битката за включването на поета в мартиролога на националната революция, важна задача на Ганка Найденова се оказва отстраняването на вече отстранения от пътя й Вл. Василев8.

За всеки, който познава фактите, които са добре известни, коментарът, както се казва, е излишен9. По-важното е, че Вл. Василев е получил съдбовния шанс да напише своите спомени за Яворов. Неговите текстове за Пенчо Славейков и П. К. Яворов в посочения сборник, се оказват последната му публикация приживе. И в тези текстове, определени жанрово като спомени, най-вече поради характера на сборника, Вл.Василев отстоява “високото” четене на традицията в това число и на Яворов, противопоставящо се на мълвата, на клюката и конформизма. Написаното за поета не е изненада, то е в логиката на вече познатото, напомня за текстовете му от преди години, публикувани в “Мисъл” и “Златорог”. Но неизбежно всичко е още по-дълбоко премислено и изживяно и през призмата на собствената своя участ. Заедно с верните, убедителни и дълбоки размишления за поезията и изобщо за творчеството на Яворов и за мястото му в българската литература, Вл.Василев не спестява нито едно от възраженията си към актуалния през 50-те години прочит на поета. Не спестява и огорчението си от неговата племенница, без да споменава името й, наричайки я “една видна изследователка”. Критикът изрежда и анализира факти от живота на Яворов с такъв пиетет, с такова чувство за мярка, с такава добросъвестност, че наистина само заслепеният от омраза или обзетият от някаква маниакална идея, не биха могли да ги чуят.

За да се появи този текст в началото на 60-те безспорна е заслугата на Борис Делчев10, редактор на сборника. Но преди това да се случи, едно писмо от архива на Вл. Василев подсказва, че в отношенията му с рода на Яворов е имало и други сюжети, за щастие много по-различни от сюжета на отношението му с Ганка Найденова. Писмото е от Атанас Крачолов, най-малкия от братята на поета, свидетел на последната година от живота му, на приятелствата му. Изпратено е на 1 януари 1961 г. от Чирпан.

Мили г. Василев,

Аз и Стоянка11 ти честитим Новата 1961 година и ти пожелаваме здраве и добър живот!

Как си със здравето? Какво работите? Защо не напишете един портрет на Вашия мил и толкова нещастен приятел Яворов? Бъдете сигурен, че ако сторите това, ще стане нещо чудесно. Всички добри хора ще посрещнат с най-голямо задоволство Вашия труд. Кой друг би могъл да стори това, освен Вие, който в ония трудни минути бяхте като канара зад неговия вече немощен гръб? Ако не сторите това не ще ли изневерите на един дълг към потомството?

Простете ми, че имам смелостта да говоря за всичките тези неща. Вие знаете, че аз винаги съм считал, че само Вие можете да напишете нещо от решително значение за нещастния ми брат.

Тебе предан

Атанас Т. Крачолов12

Това сърдечно писмо до приятеля на поета написано от неговия брат и изпратено като новогодишен поздрав, всъщност и на Яворовия рожден ден, документира заслугата и на Атанас Крачолов за връщането на Вл. Василев към спомените му за Яворов. Към този извод ме насочва и отклонението от общо взето утвърдената композиция при представянето на спомените в тези сборници; спомените на Вл. Василев следват непосредствено спомените на Атанас Крачолов. А спомените на последния са отделени от спомените на сестрите му, поставени в самото начало, според принципа на подредбата. Редакторът на сборника Борис Делчев не е нарушил връзката между двата спомена, скрепена документално от цитираното сърдечно писмо.

***

Към 100 годишнината на П. К. Яворов /1978 г./ литературно-историческата оценка на творчеството му сякаш се отърси в голяма степен от догматизма, преодоля ограниченията на “единствено правилния метод” /или го “доразви и обогати”/13. Но на оклеветяването на Вл. Василев за съжаление не бе сложена точка. То сякаш се беше нормативно, беше превърнато в задължителен елемент, в нещо като инструмент за самозащита. Имам предвид нашумялата около 100-годишнината на поета книга на юриста Никола Гайдаров “Житейската драма на Яворов”/БАН, 1979 г. /14. В нея не са спестени нито една от клеветите за Владимир Василев, разпространявани в най – догматичните години. Дори нещо повече – Вл. Василев, Боян Пенев и д-р Кр. Кръстев са изброени като Яворови длъжници на пари. И тримата са наредени до ония представители на обществената върхушка, които са били овластени и са можели, но нищо не са сторили, за да спасят поета от самоубийството, да организират общественото мнение в негова защита. За сравнение бих посочила, че в “Романът на Яворов” на Михаил Кремен, където името на Вл. Василев се произнася извънредно рядко и обикновено в негативен план, липсват подобни обвинения и обобщения. Колко много е искал Гайдаров книгата му да види бял свят! Мисля си, че голямото му желание е причината да повтори клеветите, които вече би трябвало да бъдат опровергани завинаги. Историческата несправедливост към Вл. Василев наред с критическия фарс около наследството на П.К.Яворов, са сред страшните неща на времето в което живяхме. Страшни, защото бяха съпроводени с колективно закърняване на сетивата за духовни и морални стойности. Времето показва, че последиците от това явление са трудно преодолими. Но докато за Яворов дискусиите и говоренето задвижиха все по-ускореното прелистване на историческите страници, за Вл.Василев този механизъм не проработи достатъчно активно. Очевидно трябваше ни щастливия и горчив опит от последното десетилетие на отминалия век, за да вникнем в сюжета и на една друга човешка драма, различна от Ботевата, различна от Яворовата – драмата на смирението пред превратностите на съдбата. Драмата, която води доста по-бавно до просветление и съответно обществено съпреживяване. Но макар и късно, тя стига до някого, а впоследствие, може би и до мнозина.

Общата художествена съвест съществува, колкото и големи да са противоречията, винаги може да се установи” – пише Вл.Василев през 1923 година в една своя рецензия – и “просто смешни са изкуствените схеми, които изпущат нишката на приемствеността и на всеки завой на българската литература провъзгласяват революции и землетресения”.

Трябваше собствената му съдба в литературата да потвърди тези думи.

 

Използвана литература:

Василев, Вл. Живот в смъртта. – Мисъл, ХVI, 1906, кн.8; Поет на нощта – Мисъл ХVII, 1907, кн.2
Найденова-Стоилова, Ганка. – П.К.Яворов. Летопис за живота и творчеството му. С., БАН, 1986 /1959-първо изд./; П.К.Яворов. Историко-литературно изследване в два тома; т. II, “Пътят към драмата”, 1957-1962; В часа на синята мъгла. С.,1992
П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Сборник под ред. на Борис Делчев. С., БП, 1963.
Владимир Василев – личност, дело, съдба. Сборник. Изд.къща “П.К.Яворов”, С,1997.
“Яворов – Раздвоеният и единният”. Сборник.С.1980.
Делчев, Борис. Дневник. С., Народна култура,1995.
Василев, Сава. Яворов по страниците на сп.”Златорог” /Из историята на едно посмъртно битие/ в: “Яворов сборник. Изследвания и материали.ВТ.,1992.
Цанев, Г. Пътят на Яворов. С. 1947.
Кремен, Михаил. Романът на Яворов. Т. I-IІ. С.1985 /четвърто изд./.
Гайдаров, Никола. Житейската драма на Яворов. С., БАН, 1979.
Неделчев, Михаил. П.К.Яворов. Съчинения. В два тома. Критически издателски прочит на Яворов през концепцията за автобиографизма на поета.Т.I – “Аз не живея – аз горя”; Т.II – “Свобода или смърт”.

Дискусии:

1954-1958 – във вестниците “Работническо дело”,”Отечествен фронт”,”Вечерни новини”, “Литературен фронт” и др. /Виж подробно в Био-библиография. П. К. Яворов.1878-1978/.
1992-1995 – във вестниците: “Дума”, “Български писател”, “Литературен форум”, “Демокрация” и др.

Бележки

1В статията си “Яворов по страниците на списание “Златорог” /”Из историята на едно посмъртно битие”/. В: “Яворов сборник. Изследвания и материали”.ВТ.,1992
2Издаване на книга с негови статии става възможно едва след промяната през 1990, почти 30 години след смъртта му.Вж. предговора на Тончо Жечев към изданието: Владимир Василев. Студии,статии,полемики.БП,1992
3Може би е било партийно поръчение и проверка за партийната лоялност на самия Георги Цанев, който през 1924 г. заедно с Разцветников, Фурнаджиев и Каралийчев напуска сп.Нов път на Георги Бакалов именно като реакция против догматичния прочит на Яворов по повод 10 годишнината от неговата смърт и заедно с посочените автори става сътрудник на “Златорог”.
4Главно от страниците на вестниците Работническо дело, Отечествен фронт, Вечерни новини, Литературен фронт
5Всъщност едва ли би трябвало точно към д-р Ганка Найденова да се предявяват подобни изисквания при положение, че не тя е автор на митологиите около личността и творчество на П.К.Яворов.
6Създаването на Яворовите музеи в Чирпан, София и Поморие, както и на други паметни материални знаци, свързани с паметта за поета съвпада по време с партийната стратегия за разрастване на музейната мрежа в страната като мощен инструмент за идеологическо въздействие и възпитание.
7“Романът на Яворов” фокусира интереса на читатели и критика. Заедно с полемиката около характера на Яворовата семейна драма, личността на автора като близък приятел на поета, като неволен свидетел и дори участник във фаталните събития в края на неговия живот, привлича общественото внимание.Възниква повод да се заговори отново и за него самия, и за литературното му дело.
8Няма да се спирам на конфликта, в който тя въвлича Вл.Василев по повод архива на поета, предаден от него в ЦДА. Скандалът беше припомнен в печата по време на полемиката около съдбата на реституираната софийска къща музей “П.К.Яворов” през 1992-94 г. Нейните писма, както и отговорът на Вл.Василев са запазени в неговия фонд №343 в ЦДА. Във второто допълнено и преработено издание на “Летописа” тя внася корекции свързани с името на критика, а в предговорът си подчертава ценността на Яворовото издание от 1939 г. под негова редакция.
9За да може в годините след 9.ІХ.1944 да продължи литературната си научна кариера, прекъсната поради следването и контактите й с Германия, Г.Найденова естествено има необходимост от най-високо покровителство, което тя намира в лицето на академик Тодор Павлов и тогавашния директор на Литературния институт към БАН Людмил Стоянов.И двамата – с достатъчно известен персонален принос за незавидната съдба на Вл.Василев след тази дата. Самата тя, публикувала още като студентка в “Златорог” своя статия за Грилпарцер, в демонстративното си лошо отношение към критика, едва ли би могла да бъде водена от сродни на покровителите й чувства.
10Появилите се през 1995 г. негови дневници разкриват характера и терзанията на този критик с леви убеждения в епохата на “победилия социализъм”.
11Стоянка е съпругата на Атанас Крачолов.В текста на писмото е спазен стила и правописа на автора му.
12Оригиналът на това писмо се пази в ЦДА, фонд №373 “Вл.Василев”, оп.1, а.е.1.Публикува се за пръв път.
13Това потвърждават голямата част от статиите и студиите на сборника “Яворов – Раздвоеният и единният”, С.1980.
14Отбелязвайки този факт в никакъв случай не бих искала да накърня светлата памет на Никола Гайдаров, който дълги години беше издирвал всички документи около делото на поета и книгата му беше срещнала огромни издателски перипетии. Той беше убеден,че с изследването си слага точка върху не приключеното дело 205, уличаващо Яворов в убийство на Лора Каравелова.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*