Да наддумаш фолклора

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

Книгата “Пъзелът фолклор – насам & натам”, струва ми се, не би могла да бъде написана нито в друго време, нито от друг автор. Единствено и само от Георг Краев. Въпреки че е мислена като учебно помагало за студенти в няколко от програмите на Нов български университет и това предназначение само по себе си да предполага някаква унифицираност, тя представя ярко индивидуален текст, едно научно и заедно с това оригинално и забавно четене на фолклора, като игра, “като пъзел”. Като едно добро “учебно помагало” книгата едновременно поставя въпроси и предлага отговори, създава полемичен контекст, целенасочено опростяващ сложните и усложняващ простите, видимите образи и форми на явлението фолклор. С лекота и убеденост на “владетел на материята” авторът отхвърля твърдения претендиращи за научност и историзъм, предлагайки знания, извлечени от природата на самото явление, от неговия синкретизъм, заложен в диалектическото единство на социалното и “естетическото”, в диалектическото единство между човек и дейност.”

Текстът й сякаш възпроизвежда устното слово на автора. Четенето е едновременно и слушане . Пише така забавно, както и говори, научно, по особен начин. Научността е основана на познаване на изворовия материал и подходите към него на редица науки – от фолклористика през етнография, музикология, изкуствознание, филология, до антропология, /в големия обем на понятието/.

Георг Краев често употребява израза “от камбанарията на моята наука”. Замислям се, как този израз звучи в контекста на неговото слово, което в никакъв случай не е научно претенциозно, но е с точни претенции за научност.

Георг Краев споделя мисленето за фолклора като паралелна култура, която подобно на книжовната не е застинала в някакво свое класическо минало, а живее и продължава да се създава, по свой начин във всяко време. Подобно на книжовната и фолклорната култура съществува чрез своите класически образци, чието съживяване и представяне днес, вече не е фолклор, а нещо твърде различно, друго явление, което също очаква да бъде наблюдавано, осмисляно и научно формулирано.

Метафората “пъзел” освен авторство и оригиналност, представлява необикновена в своята множественост гледна точка, към фолклора като “знание на етноса /народа/ за самия себе си”; за фолклора като “устна култура”, а в по-късни времена, с възникването на книжовността /у нас през Възраждането/, вече и самоосъзнал се като такава. Авторът проследява процеса на това “самоосъзнаване”, разчленявайки “пъзела” на съставните му елементи като едновременно с това, подреждайки ги, или по-точно преподреждайки ги, непрекъснато се докосва до генезиса им, и раздипля устойчивата или преобразуваната им същност.

Движението “насам-натам” сякаш е код към загадъчното преобразуване на фолклора, към исконната потребност на носителите на себепознанието на етноса да го препредадат на всяка цена на потомството, независимо от неговото /на потомството/ поведение и отношение към фолклорното като наследство и съвременност. Къде и защо изчезва класическият фолклор, как да разпознаваме неговите нови форми и превъплъщения? Какви са характеристиките на фолклорното мислене и поведение, и каква е причината за тяхната устойчивост, въпреки промените на пораждащата ги среда и атмосфера. Много подобни въпроси поставя текстът на Георг Краев. И търси верни отговори в самата природа на фолклорното, в натрупаното знание за него на цяла редица науки, без да ги разделя или противопоставя. Прилага ги в анализите си интердисциплинарно, т.е синхронно и с присъщата артистична лекота на научния си дискурс.

Без да изненадва особено твърдението, че “генералният код на класическия фолклор” е “родовата принадлежност, чието“ядро” е в “дихотомията мъж-жена”, и свързаните с това отношение “обредни действия”, заразява неговия патос, който обхваща и обединява цялата “фолклорната култура”. Според автора “синкретизмът на класическата фолклорност не се изразява само в синкретизма на видовете творческа дейност – музическа, кинетична, словесна, а произтича и е заложен в диалектическото единство на социалното и “естетическото”, в диалектическата връзка и зависимост между човека и неговата дейност. Той е основа за “социализацията на индивида” в най-важните му функции, свързани с продължението на живота и запазването на рода.

Разчленените в първата част на книгата слово, лицедейство, прозопон /маска, маскиране/ са представени по нататък в неразделната им и обратима свързаност. Особен акцент авторът поставя върху темата за маската и маскирането, тема, която му позволява да анализира явлението от позициите на няколко науки – от етнология и семиотика до театрознание, музикология, етнография, психология. Маскирането като игра, като “разиграване на “другостта”, във всичките й възможни значения, е поставено във фокуса на изложението в първата част на книгата и е разгледано теоретично многостранно като социокултурен феномен, като “едно от чудесата на фолклорното техне, еманация на фолклорното лицедействие”. Тук преподавателят Краев е прецизирал някои теоретични понятия, отличаващи фолклорното от нефолклорното, разграничавайки формулировките си от тези на други автори. Става дума за понятия като театър и драма /той категорично се противопоставя на извеждането на различни жанрове в изкуството от фолклора, в това число и на театъра от обредните действия/, наив, травестизъм; въвежда и свои такива като: фолклорен човек-камбана, фолклорен кеф, фолклорно кафене; и във връзка с последните – празно /празнично/ време и свободно време. Чрез разгърнатото им анализиране той осъществява една своеобразна, различна съотносимост в живеенето на съвременния и фолклорния българин.

Днес понятието фолклор, или „устно народно творчество“ е част от книжовността, която го е преобразила и продължава да го преобразява. Според Георг Краев процесите на преобразуването на фолклора, не са подчинени на други закони, освен на законите на самото живеене. Изчезването на т.нар. „класически фолклор“, започнало у нас през Възраждането с навлизането на градската култура и европейските моди и модели в бита на българското общество, е колкото бърз, толкова и продължителен. Но преобразуването, като перманентно заложено в системата на самия фолклор, според автора, е „нещо, което упорито носи самото себе си чрез другостта“. Колкото и парадоксално да звучи това. Появата на книжовността само преобразява фолклора в посоката на неговото „самосъзнаване“, но както твърди авторът, тя не му отнема „устността“. Фолклорното слово е онова слово, което има самосъзнание за фолклорност, което е по средата между устността и книжовността. То е „вид разказване, умение на фолклорния българин“, „техне“ и като такова „има хоризонт да се превърне в изкуство“, което превръщане обаче не е задължително, за да може и да има потребност фолклорното да съществува. Реализацията му в масовата самодейност по времето на социализма просто снижава този хоризонт като го театрализира, имитира и превърна в ерзац. Така нареченият „автентичен фолклор“ представен на сцена, възпроизведен, копиран, реставриран, е само „игрови модел“ или „парафолклор“, т.е. нещо съвсем различно „от самото себе си“, както твърди авторът. Затова и представянето на фолклора днес няма нищо общо с „лицедействието“, „със синкретизма на фолклорната култура“.

В тази посока са и предизвикателствата в книгата-да мислим за фолклора различно и многопосочно; да откриваме неговите модификации и проявления и в днешното мислене и поведение, защото фолклорът /и фолкът/ са навсякъде край нас и в нас.


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*