Балконът на Петър Алипиев

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

“Бягайки от унизяващото го всекидневие и търсейки непременно някакво душевно спокойствие Петър Алипиев се усамотява върху малката площ на своя балкон”.

“Формулата на стихотворението “Балкон” е формула на живота на Петър Алипиев доколкото го познавам от дългите си лични контакти с него – пише критикът Панко Анчев в предговора си към посмъртното издание на поета “Лирика. Проза. Преводи” от 2003 г. /изд. “Захари Стоянов”, София/.

Стихотворението „Балкон“, което стои неотменно на челно място[1] в книгите на Петър Алипиев с обединяващото ги заглавие “Лирика” може да се възприеме като стихотворение емблема на неговата поезия. Известно е, че заглавието “Лирика” е обединяващо за всички издания на неговата поезия, варианти на една и съща книга, различаващи се само по прибавените нови стихотворения.

Лирическото състояние, излъчващо се от това стихотворение е изведено като определящо за цялата му поезия и в критическата формула за поета на Светлозар Игов: Дистанциран от врявата на деня, автор на обновяваща се с малко нови стихове книга, Петър Алипиев, е най-преданият поет на природата в българската литература. В нейната одухотворена материя поетът вижда покой и буря, живот и смърт, красота и страдание, ужас и изцеление, някаква непостижима за човека мъдрост и битийна тайна[2].

Твърдението, че стихотворението “Балкон” е и “формула на живота му” го прави още по значимо в етичната и естетическа йерархия на авторовия художествен свят. Мястото, което сам поетът му отрежда в книгата си, го прави в някакъв смисъл програмно, колкото и книжно в случая да звучи този термин.

Балконът в поезията на Петър Алипиев обгражда знаково пространство. Реално то е минимално, строго ограничено, точка – но подчертано е гледна точка към заобикалящия свят, възлово събираща този свят в себе си, оценявайки и преценявайки го.

В рамките на три четиристишни строфи балконът в това стихотворение на Петър Алипиев от място за усамотение и размисъл се превръща в нещо различно от самото себе си.
Превръща се в съществен образ от художествената система на поета, във времепространство с особен знак. Зеленият парапет и петте саксии с мушкато са реални знаци, които асоциативно и едновременно носят мисълта на поета назад и напред във времето – в пространствата на спомена и на мечтата. Магически, сякаш разширяват и разтягат това времепространство.

В определения час от деня балконът в градското жилище на поета от ограничено място за самота и размисъл се превръща в място за връзка с други светове – един по-добър, светът на зеленото селско детство; което е бедно, трудово, но и населено с много природна красота; другият – още по-добър, обещаващ и прекрасен – светът на мечтата, на жадувания полет. За Петър Алипиев балконът е едновременно градината, дворът, гората и полето, които неговият мигрирал селски човек е взел със себе си в неуютния му град. Същевременно балконът за поета е и място на себеосъзнаването, на себепознанието, мястото за размисъл като място-клетка, където мечтата-птица осъзнава своята верига, сблъсквайки се с перилата.

Парадоксално,макар и сам на своя балкон, човекът на Петър Алипиев, не е самотен.
Общуващ с природата, дори когато тя липсва, или е само знаково представена, както в стихотворението Балкон, поетът не се интересува от самотата като конструктивно състояние на лирическия човек. След уморителния, населен с много хора и събития делник той се наслаждава на тишината на самотните мигове сред малкото природа и безкрая на вътрешния си взор. Никога не би възкликнал като Лилиев, например, “майко свещена, света самота”. Неговата градска самота е населена с природа, с дъх на ниви, гори и поля, с дъх на сезони, с детско любопитство на сетивата. Не със вътрешни терзания. Природата, такава каквато е – прекрасна или жестока е негова опора, негово тайно знание, в което се чувства едновременно и приютен, и уязвим – жив.

С това стихотворение – дистанциран от врявата на деня – поетът изрича мисленето и усещането за своето време-пространство и за мястото на човека в него. Човекът на Петър Алипиев не е революционер и бунтар. Напротив, както твърди Панко Анчев и сигурно има право – Петър Алипиев беше част от системата[3] . Но в текстовете си той не се дистанцира от хората в панелното множество на социалистическия град през 60-те и 70-те години на миналия век и е представител на осъзнатата в него несвобода. Не е трудно да установим, че стихотворението, изречено и написано по класически просто е в противоречие с общоприетия на времето канон на социалистически реализъм. Оптимизмът на поета /ако си послужим с тази реторична фигура от епохата/ в стихотворението е с обратна перспектива, т.е. красотата на природата, на човешкото е някъде в невъзвратимото минало, сегашното е птица в клетка, а бъдещето – “все до перилата стига”.

Когато свърши твоя ден,
изпълнен с работа позната,
ще се усетиш защитен
едва на тези три квадрата.
Зелените му перила,
петте саксии със мушкато
ще бъдат хълми и била,
гори далечни, птиче ято.
Ще станешсъщо птица ти,
която своята верига
разкъсва и лети, лети…
Но все до перилата стига.

Формулата за поезия на Петър Алипиев е изконно проста. За него поезията не е само текст, размисъл, чувство. Не е слово. Тя е отвъд словото, иманентна е на природата, на битието. В стихотворението си “Поезия” той изрича категорично:

А ти наистина не мреш,
ти съществуваш
в росата, в утринния скреж,
в душите плуваш.

В този смисъл Балкон е като изплувало от дъното на душата усещане за прекършен полет. Разбира се некоректно би било да отнесем това усещане само към споменатата и позната ни епоха. Стихотворението изобщо не може да се причисли към никакъв политически дискурс, а по-скоро се отнася равнозначно към всякакъв такъв. В общохуманния смисъл на неговото звучене се състои и неговата ценност.

Поет, до голяма степен изцяло в българскататрадиция на камерните поети, Петър Алипиев познава и почита тази традиция, непрекъснато обогатява представите и познанията си за нея, търсейки своето място всред нейните поети с изключителна самовзискателност и точна самопреценка. Затова днес неговата немногословна лирика може да бъде поставена по достойнство до създаденото от поети като Вазов, Кирил Христов, Никола Ракитин, Асен Разцветников, Славчо Красински. Като тези свои знаменити предшественици той има сетива за изконно поетичното в природата и битието; предпочитанията му към естествената и непосредствена поетичност го карат да открива поезията навсякъде, но преди всичко в природата, и в нейната необятност да осъзнава и усеща своя и човешкия въобще микрокосмос, да възпитава умението си да открива и точно да формулира своите лирически сюжети. Пейзажните или по-точно природните стихотворения на Петър Алипиев, без да са натоварени с някакъв усложнен семантизъм притежават свое звучене и отразяват своя действителност близка и сродна на съвременника на поета – българския човек от втората половина на ХХ век. Нещо повече без да е специално обект на лиричното изображение, съвременникът на поета много често се явява като субект/обект на специфичната за Алипиев лирическа алегория, каквато установяваме в стихотворения като “Брястове”, “Шипка”, “В зоологическата градина”, “Храсти” и др. Лирическият човек на Петър Алипиев е едновременно субект и обект на изображение в словесния пейзаж, не е просто наблюдател, а съучастник, автор и създател. Той наблюдава и се опиянява от вихрения танц на мушиците еднодневки / в едноименното стихотворение/ тъжно и мъдро отъждествявайки се с тях.

Макар и поет от друга координатна система, стихотворението “Балкон” на Петър Алипиев може да се прочете и като реплика към магическата привлекателност на Далчевата поезия през 60-те и 70-те години на миналия век за мнозина от българските поети, възстановяващи правата на интимната и камерната поезия след епохата на сталинския догматизъм в литературата и изкуството от предходното десетилетие.

Стихотворението “Балконът” на Атанас Далчев, писано в края на 20-те години на ХХ век, събира в едно съдбата на вещите и на човека и неговата алегория има друго внушение. Да го припомним:

Балконът

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.
Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд
и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.
Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

Очевидно е, че Балконът на Далчев и Балкон на Алипиев са два различни топуса в пространството, своеобразно белязани от авторовите лирически импулси и художествени стратегии. Естествено Далчев, верен на своята “предметност” откроява обекта, изтръгва го от неговата обикновеност, приписва му други, различни от обичайните функции. Това подчертава още членната форма на съществителното в заглавието. Предметът-балкон е индивидуализиран, обживен. След зазиждането му от човека /гротескно назован стопанин/, той живее свой собствен живот, може би много по-смислен. Превърнат в пристан на птици и скитници /каква ли е разликата между тях, все волни същества/, балконът вече не е непотребен, въпреки отношението към него. Той осъществява различна комуникация със света, много по-непосредствена и може би много по-важна. Съдбата на този балкон напомня, че често незабелязаното и отхвърленото от едни, се оказва нужно и ценно за други. Неминуема е асоциацията с човешкото. Алегорията е оголена преднамерено, за да не се превърне в дидактика.

В стихотворението на Алипиев думата балкон в безличната си форма присъства само в заглавието. По такъв начин тя е обезпредметена напълно, обозначава състояние и настроение, а като се има предвид и мястото на стихотворението в Лириката на поета, въведение в неговия свят, който е с един балкон по-висок от еднообразното всекидневие.

[1] Заедно със стихотворението “Еднодневки”, “Балкон” си разменя първото място в книгите му. В “Лирика”,1985 /на изд.Хр.Г.Данов/ “Балкон” е водещо. Тези две стихотворения на поета имат програмно значение в неговата поезия.

[2] Св.Игов, Кратка история на българската литература, изд.”Захарий Стоянов”, С.,2005, с.463

[3] Цитирания текст на Панко Анчев, с.7


Напишете коментар ↓

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*