Васил Стоилов и Николай Рьорих

increase font decrease font
12345 (1 votes, average: 5,00 out of 5)

Надежда Александрова

В началото на тази вече отиваща си 2004 година се навършиха 100 години от рождението на големия български художник Васил Стоилов, чието увлечение по идеите и творчеството на Николай Рьорих е вече широко известно. Оказа се, че той е връстник на неговия син Светослав Рьорих, чиято 100годишнина се отбелязва у нас по инициатива на днешните последователи на идеите на семейство Рьорих в България.

Тъй като сме склонни да забравяме историята и фактите й да потъват в морета от документи, свързваме името Рьорих преди всичко с програмата Знаме на мира, провеждана през 70-те години на ХХ век от покойната Людмила Живкова. Никой не може да отрече нейната заслуга за голямата популярност, която името Рьорих тогава получи в България. Нейните предшественици обаче, сред които е и Васил Стоилов нe са имали нито намеренията й, нито възможностите й, да въздействат върху публиката по начина, по който тя успя да го направи. По това време Васил Стоилов бе един от малцината, за които Рьорих не беше нещо ново, не беше поредна сензация, както за по-голямата част от публиката. Той не бе въвлечен в духовната държава на Рьорих в резултат на проведената кампания или по принудата на конюнктурните обстоятелства. Художникът обитаваше тази държава много преди това, през 20-те и 30-те години на ХХ век, в годините на своята младост, заедно със своите приятели и колеги тогава – по-възрастните от него Борис Георгиев, Николай Райнов, Благой Мавров, Майстора /на които в началото дължи и голяма част от своята информация за Н.Рьорих/.

Трудно е да се установи кога точно Васил Стоилов се запознава за пръв път с картини и текстове на Николай Рьорих. Самият той твърди, че не си спомня конкретно това. Неговото отношение към Н.Рьорих е очевидно от онзи тип чувства и привързаности, с които човек сякаш се ражда и когато се появят, съзнанието механично ги отнася назад извън времето, където понятията начало и край загубват значението си. Ранното детство е най-близо до това състояние. Чистото детско възприятие за света много по непосредствено включва вселенското. Като дете В.Стоилов за пръв път в живота си вижда художник, рисуващ сред природата, и много по късно като възрастен, когато се опитва да опише този факт, той го възпроизвежда като изключително преживяване, като събитие с извънредно и извънвременно значение в живота му:

“Спомням си такава една вечер. Залезът беше грандиозен и апокалиптичен: странни по форма облаци, запалени от пожарите на гаснещото слънце, се придвижваха на север. Земята се загубваше към хоризонта в жълто-виолетови нюанси. Исполински цветя светеха като фенери по злачни места…”

Лястовиците се стрелват във въздуха, отсреща на високия бряг в глината са техните гнезда. Животът е неумолимо смълчан на дъното на сърцето. И точно в една такава вечер, когато човекът по тютчевски се разтваря във вселената става необикновеното: – “Неочаквано забелязах силуета на млад човек, почти скрит във високата трева… Беше седнал на трикрако столче, пред него на трикрако столче беше прикрепено платно: човекът живописваше пейзажи и аз виждах сръчното движение на четката и сочните багри полепнали върху картината. Художник! Това ме страшно порази. Някакво неизмеримо желание да наблюдавам ме сковаваше и аз усещах да ме побиват тръпки, непознати до тогава. Братята ми се спогледнаха с усмивка. Те знаеха, че аз обичам да рисувам.”[1]

Макар и по-късна, срещата на нашия художник с изкуството и идеите на Николай Рьорих, е с подобен мащаб и характер. Това също е ритуална среща извън времето, знаменателна за собствения му живот в изкуството. Това е среща-посвещение, припознаване на Учител.

Когато В.Стоилов поема своя път в изкуството през 20-те години на ХХ век, Н. Рьорих е увлечение на мнозина, в някакъв смисъл е мода, която за някои отминава с годините, така както се е появила. Но за Васил Стоилов, веднъж припознат, Н.Рьорих си остава духовен учител за цял живот. За него Н.Рьорих е истинско въплъщение на човек и творец с впечатляващо, мощно духовно излъчване, обединяващ Изтока и Запада с изкуството си и с етическата си доктрина. Влечението към идеите на Н.Рьорих и вкусът към неговата живопис се установяват като траен елемент, съвсем безконфликтно вписал се в стабилната, проста и строга, ценностна система на В.Стоилов. Много са уроците, които този български художник възприема от Н.Рьорих и следва в изкуството и живота си.

Неведоми са пътищата на духовното познание и не случайно те се свързват с езотериката и мистиката. Употребявам понятието духовно познание в конкретния му смисъл, т.е. имам предвид онова познание, което само така определя себе си, без да поставя ясни граници към “другото” познание, или към онези науки и човешки опитности, от които то не черпи материал за своите изводи и обобщения. Една от обикнатите територии на това, да го наречем “флуидно”духовното познание е изкуството. Много от хората, които се занимават с изкуство споделят, че отрано са съдбовно предопределени да правят в живота си именно това, което правят в изкуството. Но все пак не всички са склонни да гледат на дарбата или на майсторството си като на нещо загадъчно и необяснимо, или по-скоро обяснимо, но с категории и понятия, свързани с езотерични реалности и мистични доктрини.

Васил Стоилов е от този тип художници. Често критиката го определя като самотен, като автор без школа и последователи. Но много знаци в неговия личен архив твърдят, че той като художник и естет много отрано е припознал своето духовно общество в т.нар. Световен или Универсален духовен съюз[2], в който е забележително участието и присъствието на Н.Рьорих.

В.Стоилов не е от художниците, които експериментират. Още в ранните си творчески години той си поставя точни цели и ги следва през целия си живот със съзнателно и рутинно постоянство. “Знаменателно е, – пише за него Владимир Свинтила – че още като студент той изяснява за себе си типа на българската живопис. Веднъж установен, този тип се превръща за него в железен, непреломим принцип…Какъвто и да е характерът на еволюцията на художника, тя не може да стане в нарушение на това начало, което е като “първоздание”, като “светосъзидание” на българската пластическа култура”…”Няма съмнение, че художникът решава основните въпроси на своето творчество като културфилософ и като историк на изкуството”[3]. Показателни в това отношение са постоянно повтарящите се сюжети в неговата живопис, както и постоянството в първоначално избраната техника и материал – акварелът, който за него не е просто “технологическо предпочитание”, дори не е само “предразположение на духа”, а е превърнат в своеобразен код, в “мироглед”. Може да се каже, че това е техниката, която не само той е избрал, но и която го е избрала.

Васил Стоилов събира продължително и целенасочено в своя архив документи за Николай Рьорих. Много от тях са уникални и говорят за дългогодишно задълбочено проучване на творчеството и духовния опит на този художник, както от начинаещия, така и от зрелия Васил Стоилов. Това са редки книги, статии, периодични издания, брошури от центрове, посветени на изучаването и разпространението на идеите на Рьорих по света – Русия, Индия, САЩ, Европа.[4]. Тези материали попадат в контекста от документи, свързани с една творческа личност силно устремена към търсене на свой самостоен път в изкуството и изграждане на свой неповторим свят.

Светът на художника В.Стоилов, в който външното е символ на вътрешното, видимото на невидимото, включва познатата патриархална йерархия от ценности – семейството, рода и родния пейзаж, най- близкото човешко и природно обкръжение, свързано с първите впечатления и усети от появата на бял свят до израстването и формирането на човека и личността. Това е един завършен и красив, но не и безконфликтен, свят. И именно в архива на художника може да бъде открита антиномията зад видимия йерархичен и хармоничен ред в неговото изкуство. Едно от подчертано интересните противоречия, по-скоро вътрешно, психологическо, етично и естетическо е богомилството на Васил Стоилов. Увлечението му по това религиозно учение, появило се през 10 век, обявено по-късно от църквата за ерес, не е проява на обикновено любопитство. То би могло да се определи като противопоставяне на родовата и семейната традиция, чиито корени са в православното християнство и като нарушение на правилата от гледна точка на църквата, чиито служители са неговия баща и дедите му назад във времето. Израснал в свещенически и книжовен дом художникът твърде рано опознава и започва да си служи с изобразителните и словесни изразни средства на християнската книжовност и култура. Ученическите му тетрадки по литература и ръкописните му книги със стихове са украсени с рисунки и винетки с църковен изобразителен реквизит – църковнославянски шрифтове, стилизирани образи на Христос, придружаващи текстове, които обаче са твърде далеч от каноничното християнство.

А образът на Христос в ранните рисунки и текстове на В.Стоилов е сякаш много по-близко до образа на Христос от романа на Николай Райнов “Между пустинята и живота”, до този от “Богомилски легенди”, отколкото до образа на Спасителя от Евангелието на Новия завет[5] или иконата Исус Христос.

Интересът към богомилството и неговите сродни европейски духовни движения – патарени, катари, албигойци – за В.Стоилов се превръща в предмет на професионално проучаване. При първото си пребиваване в Париж /1928-1932/, благодарение на приятелството си с големия български библиограф д-р Никола Михов той открива във Френската национална библиотека голямо количество от интересуващата го литература по този въпрос като продължава в този дух на нови търсения и при всяко от следващите си пътувания там. Ценни издания за богомилите, между които е и т.нар. Златна книга[6], той събира и в личната си библиотека. В посоката на богомилството, на извънканоничното боготърсачество, В.Стоилов търси корените на българския етнически и антропологически характер и тип. А увлечението му по идеите и изкуството на Рьорих бележи степента на универсализация на тези негови духовни нагласи и занимания.

Четенето на споменатата Златна книга, което можем да проследим по запазения в архива му екземпляр, отбелязва синхронизирането и наслагването на сходните конструкти между богомилството и идеите на Рьорих. “То [богомилското учение] представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили, които движат всемира и на които е подчинен и човека, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без царе, без царства, без господари и без роби. Подчертаната от В.Стоилов част в този израз характеризира посоката на подчертаванията в цялата книга. Отбелязани са всички изрази и отделни думи, изразяващи универсални понятия в нейния текст.

Събираните от В.Стоилов материали за Н. Рьорих са свързани и с обществената задача да запознае по-широка част от българското културно общество с идеите и творчеството на този мислител, художник и учен, за когото по това време се говори на много места по земята, който изпраща своите сигнали от Изтока, от Индия и Тибет и от свободния свят отвъд океана. Пространната статия на нашия художник, посветена на Н.Рьорих е публикувана в няколко броя на вестник “Родно изкуство” през 1940 година /от бр. 4 до бр. 5 вкл./. Тази статия заема особено място в литературните и изкуствоведски изяви на В.Стоилов. Тя представлява своеобразен код към общуването и разбирането на изкуството не само Рьорих, но и на самия В.Стоилов. Замислянето и написването на текста за Н.Рьорих е повод и за кореспонденцията на нашия художник със самия Н.Рьорих, както и с музеите и центровете събиращи неговото изкуство и пропагандиращи идеите му – Париж, Рига, Ню Йорк, Москва и др. За да разберем мащабите на тази задача е добре да я положим върху важните събития от тези години – навечерието и началото на Втората световна война, пресният спомен от индийските националноосвободителни борби начело с Ганди и обаянието на младия Джавахарлал Неру начело на Индийската държава , както и обиколките на големия индийски мислител и писател Робиндранат Тагор из Европа и гостуването му в България, изобщо обаянието и влиянието на Изтока, на неговото изкуство и философия за европейската култура.

В тази своя статия В.Стоилов поставя Н. Рьорих в редицата на “великите посветени”, на “вечно прераждащите се учители, готови всякога да понесат кедровия кръст на земното страдание, за спасението на човека”. “Такива са били – пише той – Исус от Назарет, Св.Франциск Асизки, Рембранд, Бетховен и др.” Николай Василиевич Рьорих е сред тях “най-светлият викинг, който живее днес на земята”, “който има всички тайни знаци на пророк и водач в пътя към културата”. Като”дейност от апокалиптичен мащаб” В.Стоилов определя в самото начало на текста си живота на Рьорих. “Това, което за Средновековието и Ренесанса са Джото, Фра Анжелико, Леонардо да Винчи, Микеланжело, Рафаело, Веласкес, Рембранд, Нуно Гонсалв, Рюиздал, това е Николай Рьорих за днешната епоха”.

Четенето на една биография вероятно може да стане по много начини, един от които е този на В.Стоилов. Проследявайки живота и творчеството на Н.Рьорих, той сякаш осмисля концептуално собствения си път в изкуството. Срещу знаковите моменти в развитието на Н.Рьорих, посочени от автора в статиятаq може да поставим тези, на които той самият акцентира и в собствената си автобиографияq и ще установим концептуалната прилика. Тя е в избирането на учителя /онзи който ръководи, но и дава свобода/, завършването на Академията, увенчано с “първата творба, пусната в света”, която “има символично значение” /за н.Рьорих – “Вестител”, за В.Стоилов – “Гостенката”/. И двете “възвестяват раждането на нов гений, който иде да даде на изкуството нова светлина, нова сила, нов стил, непознати до тогава”. “Третяков веднага откупва творбата”. Същото се случва и с “Гостенката” на В.Стоилов, веднага откупена от Националната галерия. После следва пътуването до Париж и първата среща с “вечния град на изкуствата”, където Рьорих не се поддава на влиянието на модерното “мъртво” изкуство. Неговият парижки учител, “известният творец на грандиозни исторически композиции Кормон” го съветва да следва своя път, в “който има толкова много красота”. Който познава биографията на нашия художник не е трудно да разпознае паралелите в биографията му с тези на неговия кумир Н.Рьорих. Дори не само случилото се в живота на В.Стоилов до момента на писането на този текст може да се съотнесе към биографията на Н.Рьорих, но и това което до голяма степен е предстояло да му се случи и това, което той самият е заявил като пропуснати или неосъществени намерения, като например заплануваното пътуване до Тибет, което било възпрепятствано от войната.

Вглеждането в текста на В.Стоилов за Рьорих води до заключението, че концептуалното му изкуство е свързано преди всичко с концепцията му за живота и пътя на “твореца”. Употребата на това понятие / в кавичките/, което е редно да се използва много предпазливо, е ключова дума в текстовете на В.Стоилов[7], равнозначна и на, също така, често употребяваните от него понятия като “майстор” и “маестрия”. Без да се равнозначни, включени в системата от езотерични знаци, тези понятия са част от символиката, обединяваща в едно изкуството и човека. Те маркират двупосочната равнозначна връзка и зависимост между човека и самостойността на създаденото от него. Природата на тази връзка и неудържимото желание тя да бъде разнищена и разгадана неизбежно сякаш води до романтичната необходимост от мистичното.

Наистина никой не може да отрече заслугите на Людмила Живкова за популяризацията на Рьорих в България, но това не значи че не може да се учуди. Защо именно тя и защо точно тогава? Нейната преждевременна смърт постави своеобразна точка на това увлечение, откриващо, както се формулираше тогава, хоризонти пред свободния човешки дух. Затруднена съм да си отговоря на тези въпроси. Склонна съм да мисля, че отговорите им са в самата природа на духовното, в смисъл на мистичното и езотеричното знание, във възможностите му да прави своите пробиви там, където прагматичното и рационалното често са безсилни.

Виждане[8]

Немалко са истините изказани за изкуството и неговите неизбродни пътеки: ала това все още не може да изведе света към светлина и същинско виждане. Защото ако твореца намира себе си в нещата що превъплощава във видения на душата си, зрителят в повечето случаи остава чужд на тия видения; неговата неподготвеност му пречи да проникне в света на твореца, чрез който би се научил да вижда по-дълбоко и по-вярно природата. И ако е вярно казаното, че изкуството води към провиждане – оня, който гледа, трябва да знае да вижда. А това е въпрос на работа, на еволюция. Plus on aime et plus connait, казва Леонардо. Да знаеш да виждаш е също тъй изкуство, както да знаеш да твориш. Виждането е особен род творчество: то ни освобождава от заблужденията на физическото зрение и ни разтваря широко вратите на същинския свят: такъв, какъвто са го виждали ония, чиито имена ще пребъдат: Рембранд, Веласкес, Леонардо, Хокусай и много други знаещи истината. Негли хората щяха да бъдат други ако знаеха да виждат.

Има народи, чиито духовни водачи са ги научили да виждат същинския мир. Всеки народ ги е имал, а тия що си нямат ще ги имат. Може би японците са умеели най-много от всички да виждат. И техният път към творчество е най-чистият: той е простота и същност. Затова изкуството им има облик, има характер. То е светло като синия лазур на небето и дълбоко като бездните на слънцето.

Оня който е съзерцавал японски творби знае знае що е същност в изкуството. И – простота на нещата. Японците се невмислят в онова що не говори за светлината; грубата форма с нейната светлосянка и материалност ги незанимават. Те виждат в линии и светлина: баграта и формата са дадени символично и опростено. Небето е синьо, езерото с вълните си – зелено, върховете на планините са странно далечни и бели. Хората дишат заедно с тревата и птиците. Има в картините им единност, неосъзната за западното изкуство.

Васил Стоилов

[1] Владимир Свинтила. Васил Стоилов. Монография. /В ръкопис/. НБУ, Фонд 2 ВС
[2] В архива на В.Стоилов се пази изданието Union Spirituelle Universelle. Congres Permanent de Peoples libres unis. Expose general, 1947.
[3] Цитираната монография на Вл.Свинтила
[4] Материалите за Рьорих в архива на Васил Стоилов останаха в страни от вниманието при подготовката на монографията, посветена на неговата стогодишнина. Те постъпиха в архивната колекция на НБУ при второто дарение на Явора Стоилова, направено по повод на този юбилей. Темата Васил Стоилов и Николай Рьорих е отворена за историците и изследователите на българското изобразително изкуство и българската духовна култура
[5] Известно е, че Николай Райнов е бил отлъчен от официалната църква за този роман.
[6] Антон Глогов. Богомилското учение. Според Златната книга на богомилските магове. С.,1935
[7] Виж по долу есето “Виждане”
[8] В.Стоилов. Есе. Ръкопис; публикува се за пръв път; запазени са езиковите особености на текста. От колекцията на НБУ.Фонд 2.


2 коментара

2 коментара по Васил Стоилов и Николай Рьорих

  1. Д-р Бельов

    В България има неимоверно много талантливи творци.Само малко помощ и то дори логистична,не финансова и ефекта от това ще бъде неимоверно голям!Нали за това имаме,сме създали и градим държава!Да не се заблуждаваме ,че държавата е за украса и просто така.Тя би трябвало да помага и да си знае сметката.А сега какво се получава-талантливите българи творят по-добре извън държавата си.Защо,така бе хора ,огледайте се малко.Направете си сметката!Казвам го на всички които управляват нашата държава.Не ,че аз се изнанаждам.Бих помогнал с всичко ,когато е за България!
    А,Вие с какво помогнахте за да сме по-силни утре и по-богати материално и духовно вдругиден!!

  2. Д-р Бельов

    От творчеството на Николай Рьорих се интересувам най-малко от 20 години.Нямам тези финансови възможности, които искам за да бъда колекционер на негови творби.Надявам се в бъдеще да мога да имам тази възможност.
    Васил Стоилов,Владимир Димитров-Майстора,а и много други наши творци са надскочили националните си мащаби.
    Апелирам за държавническо и чисто научно и професионално рекламиране от всички държавни институции на българските таланти и гениални творци.
    Ами Боян Радев-толкова усет за красота в един спортист!Станал и богат от това!Да всички трябва да бъдем богати от изкуството и красотата.Тя може да бъде само повече,никога по-малко!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*